Да осъзнае грешката си? Торак? При цялото ми уважение към Учителя ще кажа, че понякога оптимизмът му стига до крайности.
Доколкото си спомням, той не спираше да гали странния камък, докато слушаше нашите доклади. След онзи разговор с УЛ Учителя не бе оставял камъка, който сякаш се превърна в част от самия него.
Естествено, именно Белзедар го забеляза пръв. Интересно как ли щяха да се развият събитията, ако не го беше видял тогава?
— Какъв е този странен скъпоценен камък, Учителю? — попита той. По-добре езикът му да беше окапал, преди да зададе фаталния въпрос.
— Тази сфера? — попита Алдур и вдигна камъка високо, за да го видят всички. — В нея лежи съдбата на този свят.
Именно тогава за пръв път забелязах, че сърцевината на сферата излъчва някакво съвсем слабо сияние. Самата сфера, както вече споменах, беше полирана от хилядагодишното докосване на нашия Учител и сега — както бе забелязал и Белзедар — приличаше повече на скъпоценен камък, отколкото на обикновен скален къс.
— Как може нещо толкова малко да има такова голямо значение, Учителю? — попита Белзедар. Това беше другият въпрос, за който ми се иска никога да не се бе сещал. Ако просто бе оставил темата, едва ли щеше да се случи всичко, което стана в последствие. А и той нямаше да е в сегашното си положение. Независимо от всичко, на което са ни учили, някои въпроси трябва да си останат без отговор.
За нещастие Учителя имаше навика да отговаря на всеки наш въпрос и така наяве излязоха факти, които трябваше да останат потулени за вечни времена. И сега вероятно нямаше да ме мъчи чувството за вина, което ме изгаря. Бих предпочел да нося на раменете си планина, отколкото отговорността за онова, което направих с Белзедар. Гарион може би ще ме разбере, но не мисля, че същото може да се каже за който и да е друг член на моето варварско семейство. Дали съжалявам? Разбира се, че съжалявам. Затрупан съм под могила от разкаяния, чийто връх сигурно опира в Луната. Но от разкаяния не се умира, нали така? Гърчим се по малко, но не умираме.
И тъй, Учителя се усмихна на нашия побратим Белзедар, а Сферата засия с нова сила. Дори ми се стори, че виждам някакви блещукащи образи в дълбините й.
— Тук вътре лежат миналото — каза нашият Учител, — настоящето и бъдещето. Но това е само една малка частичка сред безбройните достойнства на Сферата. С нейна помощ може да бъде изцелен или унищожен не само който и да е човек, но дори самата Земя. Бог или простосмъртен, нейният притежател може да извърши дела, които надхвърлят дори силата на Волята и Думата.
— Изумително, Учителю — каза Белзедар с леко объркано изражение. — Но как е възможно? Та това е само камък.
— Сферата ми разкри бъдещето, сине мой — отвърна му нашият Учител с тъга в гласа. — Тя ще стане причина за раздор, неописуемо страдание и нечувани бедствия. Нейната сила стига толкова далеч, че тя би могла да сложи край на живота на всички хора, дори на неродените, с такава лекота, с каквато ти би духнал свещта до леглото си.
— Тогава тя е нещо лошо — казах аз, а Белсамбар и Белмакор се съгласиха с мен.
— Унищожи я, Учителю — предложи разпалено Белсамбар. — Унищожи я преди да е причинила на света това зло.
— Това е невъзможно — отвърна Учителя.
— Благословена да е мъдростта на Алдур — възкликна Белзедар и в очите му проблеснаха странни пламъчета. — С наша помощ той ще насочи това чудно Нещо към добро, вместо към лошо. Би било чудовищно да унищожим такава скъпоценност.
Сега отново се замислям за всичко и стигам до извода, че не би трябвало да виня Белзедар за неговия нечист интерес към Сферата. В края на краищата той беше част от нещо, което трябваше да се случи. Не би трябвало да го виня, но го виня.
— Казвам ви, синове мои — продължи Алдур, — не бих унищожил Сферата, дори това да беше възможно. Всички вие току-що се завърнахте от странство. Видяхте света в неговата зора, както и първите стъпки на човечеството. Всички живи неща трябва да растат, иначе ще умрат. Чрез този скъпоценен камък светът ще бъде променен и човекът ще достигне до отредения му стадий на развитие. Сама по себе си Сферата не е добра или лоша. Злото живее единствено в съзнанието на хората… И на Богове също.
После нашият Учител замълча умислен и ние го оставихме да продължи на спокойствие своя хилядолетен разговор със Сферата.
През следващите няколко века рядко виждахме Учителя. Той продължаваше да изучава Сферата в пълно усамотение. Смятам, че в това време той е успял да научи още много от нея, но неговото отсъствие натъжаваше всички ни и ние намирахме твърде малко удоволствие в заниманията си.