Мисля, че бяха изминали двайсет века откак Учителя ме бе приел за свой довереник, когато в Долината неочаквано се появи непознат. Той беше по-красив от всяко друго същество, което бях срещал през живота си и вървеше така, сякаш дори краката му се отвращаваха от земята, по която стъпваше.
Излязохме да го посрещнем, както му беше редът.
— Искам да говоря с моя брат и ваш Господар Алдур — каза ни той и всички ние усетихме, че пред нас стои Бог.
Като най-възрастен, аз излязох пред всички.
— Ще съобщя на Учителя, че си дошъл — казах учтиво. Не бях съвсем сигурен с кой Бог говоря, но нещо в него определено не ми харесваше.
— Не е необходимо, Белгарат — каза ми той с тон, който ме раздразни дори повече от маниерите му. — Моят брат знае, че съм тук. Съпроводи ме до неговата кула!
Обърнах се и го поведох натам, тъй като не бях съвсем убеден, че ще намеря подходящ отговор на думите му.
Когато достигнахме кулата, непознатият спря и впери поглед в мен.
— Един малък съвет, Белгарат — каза той, — в знак на благодарност за помощта ти. Не се опитвай да надскочиш собствения си ръст. Не ти е работа да ме одобряваш или не. За твое добро се надявам, че при следващата ни среща вече ще си научил урока и ще се държиш както подобава.
Очите му ме пронизваха почти осезаемо, а от гласа му ме побиха тръпки.
Но тъй като аз съм си аз и дори двете хиляди години, прекарани в Долината, не бяха приспали съвсем дивото непокорно момче у мен, аз отвърнах дори още по-остро:
— Благодаря за съвета. Ще желаеш ли още нещо?
Не беше моя работа да му казвам къде е вратата или как точно се отваря, затова просто изчаках, за да видя дали тази малка задачка няма да го смути поне мъничко.
— Много си наперен, Белгарат — отбеляза той. — Може би някой ден ще си позволя лукса да отделя от скъпоценното си време, за да те науча лично на подобаващи маниери.
— Винаги съм бил жаден за нови знания — отвърнах му.
Както сами виждате, двамата с Торак не се харесахме още от самото начало. Сигурно сте се сетили, че вече бях отгатнал кой е той всъщност.
Той се обърна, махна небрежно с ръка и каменната плоча се отмести послушно. Влезе вътре.
Така и не разбрахме какво точно се е случило, докато Учителя и неговият брат са били насаме. Разговаряха с часове, а после се развихри лятна буря и ние се прибрахме, за да се спасим от дъжда. Така и не видяхме кога си е тръгнал Торак.
Когато буреносните облаци се разсеяха, нашият Учител ни извика при себе си. Заварихме го седнал до масата, където обикновено изучаваше Сферата. От лицето му лъхаше такава неизмерима тъга, че просто ми се късаше сърцето. Освен това на едната му буза аленееше белег, който не бях виждал преди.
Белзедар обаче забеляза почти на мига онова, което аз бях пропуснал.
— Учителю! — възкликна той с паническа нотка в гласа. — Къде е скъпоценният камък? Къде е Сферата на Силата?
Ще ми се да бях обърнал по-сериозно внимание на тона му. Може би тогава щях да предотвратя доста от последвалите събития.
— Торак, моят брат, я отнесе със себе си — отвърна нашият Учител и гласът му прозвуча почти като вопъл.
— Бързо! — извика Белзедар. — Трябва да го последваме и да му отнемем Сферата, преди да е успял да избяга! Той е сам, а ние сме много!
— Той е Бог, сине мой — каза Алдур. — И хиляда като вас не биха могли да му се опълчат.
— Но, Учителю — извика отчаяно Белзедар, — ние трябва да си върнем Сферата!
А аз все още не разбирах какво става в душата на Белзедар! Разумът ми трябва да е бил заспал!
— Как твоят брат Торак ти отне Сферата, Учителю? — попита Белтира.
— Торак се бе пристрастил към скъпоценния камък — каза Алдур. — Отдавна ме умоляваше да му го дам. Когато днес му отказах за пореден път, той ме удари, взе Сферата и избяга.
Това вече преля чашата! Макар да беше безценна, Сферата си оставаше просто камък. Мисълта, че Торак си е позволил да удари моя Учител, се впи в мозъка ми като нажежено желязо. Отхвърлих наметката си назад, придадох форма на волята си, изрекох думата и във въздуха пред мен се появи меч. Грабнах го и изскочих през прозореца.
— Не! — каза Учителя и тази едносрична дума ме възпря така, сякаш пред мен бе изникнала крепостна стена.
— Той е вдигнал ръка срещу теб, Учителю! — продължих да беснея. — Затова ще го убия, та ако ще да е и десет пъти по-бог от всеки друг!
— Не. Торак ще те размаже с лекотата, с която ти би размазал досадно насекомо. Аз те обичам много, сине мой, и затова не искам да те изгубя.
— Това означава война, Учителю — обади се и Белмакор.
Тази негова реплика би трябвало да ви подскаже колко сериозно бяхме приели всичко. Думата „война“ беше последното нещо, което някой от нас бе очаквал да чуе от свръхцивилизования Белмакор.