— Здравей, малка сестро — обърна се той към нея на безупречен вълчи. — Добре ли се чувстваш в моя лагер?
Белар определено си има трески за дялане, но маниерите му винаги са били безупречни.
— Чувствам се чудесно — отвърна му тя с лека почуда. — Излиза, че съм се замесила с изключително важни същества.
— Ние двамата с твоя спътник трябва да побързаме, иначе аз лично бих се погрижил да се почувстваш още по-уютно тук. Мога ли да ти предложа нещо за ядене?
Сега разбирате ли какво имах предвид, когато ви споменах за маниерите на Белар?
Вълчицата хвърли един поглед на вола, който се печеше на огъня.
— Това там намирисва обещаващо — каза тя.
— Разбира се. — Белар измъкна отнякъде дълъг и остър като бръснач нож и отряза солидна порция от вкусно ухаещото месо. После внимателно й го подаде, като дръпна бързо пръсти, за да не се озоват между блестящите зъби на моята приятелка.
— Благодаря — каза тя между две големи парчета месо, които преглътна с по едно примигване. — Този тук… — последва махване с глава към мен, — така се беше разбързал, че дори не успяхме да хванем някой заек.
Вълчицата довърши месото с няколко лакоми отхапвания и се облиза доволно.
— Беше наистина добро — отбеляза после. — Чудя се само защо е необходимо да го пърлите.
— Обичай, малка сестрице — обясни й Белар.
— Е, добре, щом е обичай…
Тя облиза грижливо мустаците си.
— Веднага се връщам, Белгарат — каза Богът Мечка и се запъти към една от набързо построените хижи, за да поговори със своите алорни.
— Този е свестен — отбеляза моята спътница.
— Той е Бог.
— Това не означава нищо за мен — каза тя. Очевидно наистина не беше впечатлена ни най-малко от титлата на Белар. — Боговете са хорска работа. Вълците не се интересуват особено от подобни неща.
После ме погледна критично.
— Освен това не виждам какво толкова има за гледане наоколо, та очите ти не могат да се спрат на едно място — добави тя.
— Какво имаш предвид?
— Мисля, че и сам се сещаш. Тези женски в лагера май хващат окото. Не е прилично да им се възхищаваш толкова открито.
Очевидно, независимо от моите възгледи по въпроса, тя вече бе взела някои решения от името и на двама ни. Реших, че няма да е зле да внеса известна яснота в отношенията ни.
— Може би искаш да се върнеш на мястото, където се срещнахме, за да се присъединиш към глутницата си — подхвърлих й деликатно.
— Ще остана с теб още известно време. — Очевидно намеците нямаше да свършат работа. — С теб ми е интересно. Ти познаваш разни странни същества.
Тя се прозина, протегна се доволно и се сви на кълбо в краката ми. При това се постара да застане между мен и русокосите алорнски девойки.
Завръщането в Долината трая далеч по-кратко, отколкото можех да предположа. Времето е почти без значение за Боговете. Но когато бързат, те могат да направят дори най-дългия път доста къс по някакъв необясним за мен начин. Напуснахме лагера на алорните, без да бързаме, в темпо, което би подхождало по-скоро на разходка. Белар ме разпитваше за моя Учител и за живота ни в Долината, а младата вълчица пристъпваше небрежно между нас, замислена за нейни си неща. След няколко часа нетърпението ми набъбна дотолкова, че се престраших да кажа на Белар следното:
— Господарю, простете, но с тази крачка ще ни е необходима година, за да се доберем до Долината.
— Далеч по-малко, Белгарат — усмихна се Богът Мечка. — Ако не се лъжа, Долината се простира ей зад онзи хълм.
Аз се вторачих в него, забравил за всякакви обноски. Направо не ми се вярваше, че един Бог може да бъде толкова наивен. И все пак, след като изкачихме хълма, пред нас наистина се ширна Долината с извисяващата се в центъра й кула на Учителя.
— Забележително — възкликна вълчицата. Яркожълтите й очи попиваха жадно разкрилата се пред нас гледка.
Не можех да не се съглася с нея.
Моите побратими се бяха завърнали вече и ни очакваха при кулата на Учителя. Останалите Богове се бяха качили при Алдур и Белар побърза да се присъедини към тях.
Когато забелязаха моята спътница, побратимите ми се сепнаха.
— Белгарат — изсумтя недоволно Белзедар, — мислиш ли, че е редно да водиш това същество тук? Вълците не са точно животните, на които човек може да се довери.
Вълчицата тутакси се озъби. Как, за Бога, бе разбрала неговите думи?
— Как се казва? — попита вселюбящият Белтира.
— Вълците си нямат имена, братко — отвърнах му аз. — Те се познават чудесно и без помощта на подобни добавки. Имената са човешка приумица, струва ми се.
Белзедар поклати глава и увеличи с няколко крачки дистанцията между себе си и вълчицата.