— Тя съвсем опитомена ли е? — попита ме Белсамбар. За него опитомяването на разни същества се бе превърнало в истинска страст. Мисля, че по онова време той вече познаваше лично половината зайци и сърни от Долината, а птиците кацаха по раменете му така охотно, сякаш беше най-обикновено дърво.
— Не е опитомена ни най-малко, Белсамбар — казах му аз. — Срещнахме се случайно, докато пътувах на север и тя реши да дойде с мен.
— Колко интересно — каза вълчицата. — Те винаги ли задават толкова много въпроси?
— А ти как разбра, че задават въпроси?
— И ти ли? Значи си същият като тях.
Този неин влудяващ навик! Когато сметнеше, че някой въпрос не е достатъчно важен, тя просто го пропускаше покрай ушите си.
— В природата на човека е да задава въпроси — обясних й почти обиден.
— Интересни същества сте — сбърчи носле тя и после поклати глава. Когато поискаше, моята нова приятелка можеше да бъде не по-малко непроницаема от Белмакор.
— Какво чудо — възхити се Белкира. — Ти си се научил да общуваш със зверовете. Умолявам те, мили братко, научи ме на това изкуство.
— Не бих го нарекъл точно изкуство, Белкира. Докато пътувах на север, приех формата на вълк. Езикът на вълците си дойде с новия облик и остана дори след като си възвърнах човешката външност. Нищо особено.
— Май не си съвсем прав, стари ми друже — каза Белмакор замислено. — Изучаването на чужди езици е доста досаден процес. Вече от няколко години уча улго, но така и не съм успял още да го схвана. Ако следвам твоя пример, бих могъл да се преобразя в улгос за ден-два и кой знае — това може и да ми спести месеци учене.
— Ти си мързелив, Белмакор — сряза го както обикновено без заобикалки Белдин. — Освен това няма да се получи.
— И защо не?
— Защото улгосите са хора като мен и теб. Вълчицата на Белгарат не изказва мислите си с думи. Тя не мисли по начина, по който мислим ние.
— Което може да се каже съвсем спокойно и за улгосите — възрази му Белмакор. — Аз пък смятам, че номерът ще стане.
— Грешиш, няма да стане.
Този спор продължи през следващите стотина години. На двамата така и не им хрумна просто да опитат дали ще се получи и да разберат кой от тях е прав. Но пък като се замисля, те и двамата са твърде умни, за да не се сетят за нещо толкова очевидно. Май по-скоро бяха надушили поредната благодатна тема за спор и не искаха да си развалят удоволствието.
Вълчицата се сви на кълбо и заспа. Ние всички стояхме в очакване да разберем какво ще предприемат Алдур и останалите Богове срещу своя брат Торак. Когато Боговете най-после слязоха от кулата, лицата им бяха мрачни и никой от тях не ни заговори.
После Алдур ни извика и ние се качихме при него.
— Ще има война — каза Учителя с тъга в гласа. — Не бива да позволяваме на Торак да овладее напълно мощта на Сферата. Вселената е сътворена от противоположни начала и тяхното сливане би довело до нейния край. Моите братя отидоха да съберат народите си. Мара и Исса тръгнаха на изток, ще минат през земята на далите и вероятно ще ударят Торак на юг от Корим. Недра и Чалдан ще блокират пътя му за бягство от запад, а Белар ще го нападне от север. Ще се наложи да сеем смърт сред ангараките, докато Торак не върне Сферата. Сърцето ми се къса само при мисълта за това, но друг избор няма. Ще поставя на всеки от вас задачи, с които да се справите, докато отсъствам.
— Ще пътуваш ли за някъде, Учителю? — попита Белзедар.
— Трябва да отида до Пролгу, за да се посъветвам с УЛ. Той познава нашите Предопределения, макар и не изцяло. Ще ни насочи и ще ни посъветва как да не прекрачим границите във войната със своя брат.
Вълчицата, без да я забележа, се бе озовала до Учителя и бе положила глава в скута му. Докато ни говореше, той я галеше разсеяно — или поне тогава ми се стори така — но с необяснима привързаност. Знаех, че е невъзможно, ала останах с чувството, че двамата вече се познават отнякъде.
Шеста глава
Учителя се забави много в Пролгу, но нашата работа беше повече от достатъчно, за да не скучаем. Убеден съм, че и хората на другите Богове бяха доста заети. Като се изключеха алорните и арендите, войната беше нещо непознато за останалата част от човечеството. Но дори тези два войнствени народа все още не бяха постигнали дисциплината, необходима за формирането на армия. Светът още беше едно мирно място и доста редките сблъсъци, избухващи тук-там, увличаха не повече от шепа хора, които се налагаха с първобитни оръжия. Е, не се разминаваше съвсем без загинали, но по онова време те можеха да минат за нещастни случаи.