Този път обаче нещата вървяха в друга посока. Цели раси щяха да се изправят една срещу друга и никой от нас не беше готов за това. В началото разчитахме преди всичко на познанията на Белсамбар за ангараките, за да изработим стратегията си. Твърде високото самочувствие, което бе набил в главите им Торак, ги бе направило потайни и подозрителни към всеки непознат. Сякаш за да подчертаят отношението си към външния свят, ангараките от край време строяха оградни стени около своите градове. Едва ли бяха очаквали задаващата се война. Огромните каменни зидове бяха за тях по-скоро гранична линия между „низшите“ раси и тяхната собствена нация от „свръхчовеци“.
Белдин седна смръщен на пода, след като Белсамбар привърши разказа си за стената, ограждала града, в който се бе родил преди повече от хиляда години.
— Може пък вече да са се отказали от строежа на стени — промърмори нашият дребен побратим.
— Преди няколко века, когато ги навестих, все още продължаваха да ги правят — отбеляза Белзедар. — Мен ако питате, по-вероятно е стените им да са станали по-високи и по-дебели.
Белтира сви рамене.
— Всичко, построено от човешки ръце, може да бъде сринато обратно в прахта — каза той.
— Не и докато отгоре се сипят копия, вряло масло и камънаци — възрази му Белдин. — Обзалагам се, че ангараките ще се покрият зад тези стени, след като ги погнем. Те се плодят като зайци, но въпреки това ние ще сме повече от тях, тъй че едва ли ще искат да ни срещнат на открито. Ще се изтеглят в градовете си, ще хлопнат портите и после ще трябва да ги измъкваме отвътре. Така доста хора ще намерят смъртта си. Трябва да измислим начин да сринем тези стени, без да хвърлим половината човечество срещу тях.
— Бихме могли да го направим и ние — предложи Белкира. — Доколкото си спомням, навремето ти прехвърли половин акър камънаци, докато помагаше на Белгарат да построи кулата си.
— Тези камъни не бяха слепени един с друг, братко — отвърна му Белдин с кисела физиономия. — Белсамбар каза, че ангараките зидали стените си с хоросан. Ще трябва да ги рушим камък по камък.
— А в това време те ще ги строят отново — добави Белмакор. Той погледна замислено към тавана на кулата на Белсамбар, където се бяхме събрали. После, тъй като все пак говореше Белмакор, гласът на логиката взе превес. — Белдин е прав. Не можем просто да хукнем да превземаме градовете им. Загубите ни в жива сила ще бъдат твърде многочислени. Всички са съгласни с това, нали?
Белмакор срещна погледа на всеки от нас и ние кимнахме един по един.
— Чудесно — каза той сухо. — Второ, ако се опитаме да разрушим стените им със силата на Волята и Думата, само ще се изтощим до смърт и нищо няма да постигнем.
— Какво ни остава тогава? — пресече мъдруването му Белзедар.
Бях подочул, че те двамата спорили доста по пътя към земите на толнедранците. Белзедар решил, че той, като втори ученик, командва парада. Белмакор, позовавайки се на моя авторитет, оспорил това и Белдин го подкрепил. Белзедар най-вероятно го бе взел твърде навътре и сега явно търсеше начин да си върне.
— Както вероятно се сещаш — продължи той, — не можем да нападнем директно Торак. Единственият начин да го принудим да върне Сферата е като изтребим достатъчно от хората му. Това обаче трудно ще ни се отдаде, докато те се крият зад тези техни стени.
— В такъв случай бихме могли да решим проблема с някоя механична играчка. Не мислиш ли така, стари ми друже? — отвърна му Белмакор със своя влудяващ маниер на градски многознайко.
— Механична играчка? — повтори Белзедар объркан.
— Нещо, което не кърви, друже. Нещо, което има по-голям обхват от копията на ангараките и може да събори техните стени.
— Няма такова нещо — тросна му се Белзедар.
— Все още няма, друже, все още… Но ми се струва, че Белдин би могъл да измъдри нещо, което да ни свърши работа.
Тук му е мястото за едно важно уточнение. Цял куп народи си приписват изобретяването на обсадните машини — алорните, арендите, малореаните — също. Истината обаче е друга. Моите побратими Белмакор и Белдин създадоха първите от тях.
Естествено, не всички работеха по начина, по който се очакваше. Техният катапулт например излетя във въздуха при първите няколко изстрела. Да не говорим за първия подвижен таран, който си беше пълна катастрофа. Доста време не можаха да измислят как да го насочват. „Механичната играчка“ на Белмакор тръгваше накъдето поиска и събаряше наред дърветата, доста по-встрани от заплануваната цел.
Горе-долу по това време нашият побратим-мистик Белсамбар предложи нещо толкова ужасно, че самата мисъл за това ни потресе.