— Белмакор, ще можеш ли да измислиш устройство, което да изхвърля различни неща на голямо разстояние? — попита той.
— Разбира се, старче — отвърна му уверено Белмакор.
— Защо тогава да хвърляме тези неща срещу стените? Те нищо не са ни направили. Имаме сметки за уреждане с Торак. Аз съм ангарак и познавам начина, по който мисли Торак, по-добре от всички вас. Той насърчава своите гролими да принасят в жертва хора, само за да докажат, че обичат него, своя Бог, повече от сънародниците си. И колкото повече страда жертвата на олтара, толкова по-убедително за него е това доказателство. Болката на жертвата му доставя най-голямо удоволствие. Затова, ако искаме наистина да го нараним, нека направим болката обща.
— Какво по-точно си намислил, братко? — попита Белмакор учудено.
— Огън — отговори му Белсамбар с ужасяваща простота. — Катранът гори, нефтът също. Защо да си губим времето? Защо да жертваме живота на войниците си, като ги хвърляме срещу стените? По-добре да използваме твоите чудесни машинки, за да изсипем течен огън отвъд стените. Затворени зад собствените си зидове, ангараките ще изгорят живи и дори няма да ни се наложи да влизаме в градовете им, нали така?
— Белсамбар! — изстена Белтира. — Та това е ужасно!
— Да — призна Белсамбар, — но както вече казах, аз познавам начина, по който разсъждава Торак. Той се бои от огъня. Боговете могат да надзъртат в бъдещето си, а той вижда огън в своето. Нищо не би му причинило повече болка, а нали това е нашата цел?
Белсамбар се оказа абсолютно прав, макар да нямам и най-малка представа как се бе досетил за това. Торак наистина се боеше от огъня, при това с пълно право.
Въпреки очевидните преимущества в предложението на Белсамбар, ние се опитахме да измислим друг вариант. Белмакор и Белдин се впуснаха в трескаво изобретателство. Близнаците пък експериментираха с времето. Бури и торнада се сипеха от ясното като планински извор небе. Аз концентрирах силите си върху създаването на илюзии. Бях намислил да пренаселя непристъпните ангаракски градове с невъобразими ужаси и така да изкарам техните обитатели навън, преди да се наложи Белсамбар да ги засипе с безмилостния си огън.
Белзедар също бе запретнал ръкави с не по-малък ентусиазъм. Мисълта за Сферата го бе обладала напълно и той трескаво се опитваше да измисли начин, по който да се добере до нея. Единствен Белсамбар седеше бездеен встрани и чакаше спокойно. Той изглежда знаеше, че щом войната започне, рано или късно ще ни се наложи да се възползваме от неговата зловеща идея.
Независимо от работата си, ние трябваше често да пътуваме до земите на съюзниците, за да проверим как вървят техните приготовления. До този момент никоя от петте протонации на човечеството не бе достигнала до идеята за едноличното управление. Но задаващата се война промени това. Военните формации трябва да бъдат организирани на принципа на пирамидата, и след края на войната начело на повечето от народите вече стоеше владетел, признат от по-голямата част свои поданици. Май трябва да пишем в сметката на Торак и заслугата — или вината — за появата на първите крале.
Аз пък изглежда нося изцяло отговорността за възникването на кралския род на алорните. След пратеничеството при Боговете в навечерието на войната, по силата на безмълвно споразумение помежду ни, всеки от моите побратими бе поел задължението да поддържа връзки с една от нациите. Едва по-късно осъзнах, че решението да отида при Белар и неговите алорни е променило безвъзвратно съдбата ми.
Приготовленията за войната отнеха няколко години. Повечето хроники, описващи този период, са доста мъгляви. Като цяло в него не се случи нищо достатъчно важно, за да си струва вниманието. Имаше, разбира се, няколко погранични сблъсъка с ангараките, но до значими битки така и не се стигна. Накрая Боговете решиха, че техните народи са готови. Поне доколкото някой по онова време можеше да бъде готов за война.
В човешката история няма друга такава война като тази срещу ангараките, най-малкото заради факта, че военните действия предизвикаха миграцията на цели раси. Това бяха времена, в които връзката между Боговете и техните народи беше все още толкова тясна, че никому не бе хрумнала идеята жените, старците и децата да останат в поселищата, докато мъжете воюват.
Мара и Исса поведоха своите мараги и нийсанци през земите на далите. В същото време толнедранците и арендите се насочиха в широка дъга на запад. Само алорните не поеха наникъде. Това беше единственият път, когато съм виждал моя Учител ядосан за нещо. С крайно необичайно за него раздразнение той ми заповяда да отида при тях и да разбера какво ги бави.