И тъй, аз поех отново на север. И както обикновено, не бях сам. Не си спомням да бяхме обсъждали този въпрос, но така или иначе младата вълчица бе решила, че аз й принадлежа. След като трябваше да пътуваме заедно, за пореден път приех облика на вълк, което, предполагам доста й допадна. Тя така и не успя да свикне с човешкия ми образ и винаги изглеждаше по-щастлива, когато ме виждаше на четири крака, с вееща се зад мен опашка.
Открихме защо се бавят алорните още преди да навлезем в земите на Бога Мечка. Не е за вярване, но те вече воюваха. Помежду си.
По онова време обществото на алорните беше разделено на големи кланове и разправията се бе разпалила около спора кой от вождовете да застане начело на алорнската армия. Останалите Богове бяха решили този проблем за своите народи по най-бързия начин, налагайки своя нетърпящ възражения избор. Белар обаче нямаше никакво намерение да постъпва така.
— Сигурен съм, че ще ме разбереш, Белгарат — каза ми той виновно, след като най-после успях да го открия.
Поех дълбоко въздух, мъчейки се да потисна желанието да изкрещя в лицето му.
— Не, Господарю. — Тонът ми беше толкова безстрастен, колкото успях да го докарам. — Всъщност не те разбирам.
— Но нали ако избера някой от вождовете за предводител на армията, останалите ще ме обвинят, че съм издигнал на върха своя фаворит? Затова ще им се наложи сами да се разберат помежду си.
— Останалите нации са вече на път, Господарю — напомних му аз с цялото търпение, на което бях способен в момента.
— И ние ще тръгнем, Белгарат — увери ме той. — По някое време…
Вече познавах алорните достатъчно, за да съм наясно, че това „по някое време“ ще дойде най-вероятно след няколко века.
Вълчицата седна до мен и леко провеси езичето си. Отдавна бях разбрал, че това е начинът, по който вълците се смеят, но не бих казал, че смехът й подейства особено успокояващо на нервите ми.
— А би ли изслушал моето предложение, Господарю? — попитах аз Бога Мечка с нужното благоприличие.
— Ами, разбира се, Белгарат — отвърна ми той. — Как ли не си блъсках главата, но така и не успях да измисля някое прилично решение. Не искам да разочаровам братята си, а както е тръгнало, ще взема да изпусна войната.
— Наистина няма да е същото без теб, Господарю — уверих го аз. — Сега, на въпроса. Защо не извикаш вождовете на кланове при себе си и не ги накараш да теглят жребий. Който спечели, ще бъде предводител на армията.
— Искаш да кажеш, да оставя всичко в ръцете на чистата случайност?
— Това все пак е някакво решение, Господарю. И ако ние двамата с теб обещаем да не се месим по никакъв начин, вождовете няма да има за какво да се оплакват, нали така? Те всички ще имат равни шансове. Ако след това им заповядаш да приемат жребия, с това ще приключи цялата тази… история. — Едва се сдържах да не кажа „идиотщина“.
— Моите хора обичат хазарта — заключи Белар. — Ти знаеше ли, че ние сме измислили заровете?
— Не — казах приветливо, — не знаех.
Всяка от другите раси твърдеше същото.
— Защо още сега да не съберем вождовете, Господарю? Ти ще им обясниш какви са правилата и какъв е залогът, после набързо ще приключим с всичко. Нали все пак не искаме да караме Торак да чака? Ти, Господарю, ще му липсваш ужасно на бойното поле.
Белар ми се ухили. Както вече споменах, той си имаше своите кусури, но очарование също не му липсваше.
— О, между другото, Господарю — подхвърлих аз с небрежен тон, — стига да не е проблем, аз също бих искал да тръгна с твоите хора на юг.
Все някой трябваше да наглежда алорните.
— Разбира се, Белгарат — отвърна ми той. — За мен ще е удоволствие.
Вождовете на алорните теглиха жребий и независимо от това, което си мисли Поулгара, аз дори не опитах да наглася резултата. Вождовете до един си приличаха така, че ми беше все едно кой ще води алорнската армия. Важното бе някой все пак да застане начело, при това възможно по-скоро. Чист късмет беше, че печелившата клечка изтегли не кой да е, а Чагат — пра-прадядото на Черек Мечото рамо, най-великият крал, който алорните някога са имали. Не е ли странно как нещата сами се подреждат?
Добре де, по-късно разбрах, че макар ние двамата с Белар да не сме се намесили, някой друг е сторил това вместо нас. Приказливият приятел, който Гарион разнася в главата си, е свършил тази работа. Именно той е избрал Чагат за първи крал на алорните. Но аз пак избързвам.
Щом приключихме спора за лидерството, алорните се подготвиха за учудващо кратко време. Всъщност в това нямаше нищо чак толкова чудно, като се има предвид, че в онези далечни времена те все още бяха полуномадски народ. Да не говорим, че за кратко време лагерите им заприличваха на истински кочини, което ги караше да очакват с нетърпение поредното преместване.