Най-драстично се преобрази климатът в далечния Север. Белар обаче не се отказа от своя план да се добере някак до ангараките и неговите алорни трябваше да свикнат със суровите зими.
Така или иначе, ние в Долината си имахме други, далеч по-неотложни грижи. Пропукването на света бе задействало много нови процеси и Алдур не ни даваше да си поемем дъх, преди да се убеди, че всичко, което трябва да се случи, се случва. Предполагам, че и при ангараките нещата са стояли по същия начин. Двете съревноваващи се Предназначения без съмнение вече маневрираха на „бойното поле“.
Около двайсет години след пропукването на света нашият Учител ни събра в кулата си и предложи един от нас да отиде до Малория, за да разбере какво са намислили Торак и неговите ангараки.
— Аз ще отида — предложи услугите си Белдин. — Летя по-добре от останалите си побратими и освен това ще мога да се смеся с ангараките, без да предизвикам някакви съмнения.
— Логиката ти нещо ми убягва, старче — каза Белмакор. — Бих казал, че си доста забележителна персона.
— Точно там е работата. Когато хората ме погледнат, те забелязват само гърбицата и това, че ръцете ми са по-дълги от краката. Никой не се заглежда в лицето ми, камо ли да се замисли от коя раса съм. Това да си недъгав има и своите преимущества.
— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Белсамбар. — Аз все пак съм ангарак и познавам тамошните обичаи.
— Благодаря за предложението, братко, но по-добре недей. Мнението ти за гролимите отдавна е прекрачило прага на неодобрението. Едва ли ще успеем да запазим своята анонимност твърде дълго, ако изкормяме всеки срещнат свещенослужител на Торак. Ще отида само да хвърля едно око тук-там и предпочитам Торак да не разбере за посещението ми.
— Няма да ти преча, Белдин.
— Хайде да не рискуваме, а? Обичам те твърде много, за да поставя живота ти на карта.
— Но ти наистина не бива да ходиш сам в Малория, Белдин — каза му Белзедар със странен блясък в очите. — Мисля, че ще е най-добре и аз да дойда с теб.
— Аз не съм дете, Белзедар. Мога да се грижа за себе си.
— Убеден съм в това, но ако сме двама, ще можем да покрием по-голямо пространство. Другият континент е доста обширен, а ангараките вероятно вече са се пръснали из него. Учителя иска колкото се може повече информация, при това възможно най-бързо. Ето защо двама ще свършат по-добре работата.
Сега виждам, че доводите на Белзедар бяха доста прозрачни. Обществото на ангараките беше най-изкъсо държаното човешко общество в света. Торак не би позволил на хората си да се пръснат. Те му бяха нужни на едно място, за да ги държи под пълен контрол. Трябваше да се досетя, че Белзедар има други причини да отиде до Малория. Да помогне на Белдин определено не беше една от тях.
Двамата спориха известно време, но накрая Белдин отстъпи.
— Все ми е тая — каза той. — Ела, щом толкова ти се е приискало.
И тъй, на следващата сутрин двамата приеха облика на соколи и отлетяха на изток.
Не след дълго и ние се пръснахме във всички посоки. На мен Учителя възложи няколко доста мащабни мисии в Арендия и Толнедра.
Младата вълчица, естествено, тръгна с мен. Не си бях и помислял да я оставям. Но дори да бях опитал, едва ли щях да постигна нещо. При първата ни среща тя бе казала: „Ще поостана известно време с теб.“ Очевидно краят на това „известно време“ все още не бе дошъл. Но аз нямах нищо против. Тя беше приятен спътник.
Най-късият път до северна Арендия минава през Улголанд, затова двамата с вълчицата навлязохме в планините и продължихме в северозападна посока. Всяка вечер приготвях подходящ лагер за двама ни. Отначало огънят малко я изнервяше, но не след дълго неговата топлина започна да й допада.
След няколко дни си дадох сметка, че ще минем доста близо до Пролгу. С новия Горим не хранехме особени симпатии един към друг. Той беше твърдо убеден, че улгосите са по-свестни от всички други хора. Макар и неохотно, трябваше да приема, че няма да е особено възпитано да подмина Пролгу, без да поднеса почитанията си. Затова свърнах леко в северна посока и поех към града.
Маршрутът, който избрах, минаваше през гъсто обрасла планинска клисура, прорязана от буен ручей. Сутринта вече преваляше и слънцето тъкмо бе стигнало влажното дъно на клисурата. Бях се отплеснал нещо — когато се разхождам из планините, обикновено ме обзема приятно чувство на покой и умиротворение.