Тогава вълчицата присви уши и изръмжа предупредително.
— Какво има? — попитах на езика на хората, без да си дам сметка за това.
— Коне — отвърна ми тя на вълчи език. — Но може и да не са съвсем коне. Миришат на кръв и сурово месо.
— Не се притеснявай — отвърнах й, преминавайки на вълчи. — Срещал съм ги и преди. Наричат се хрулжини. Месоядни са. Онова, което подушваш, вероятно е кръвта и месото на някоя сърна.
— Според мен грешиш. Миризмата не е на сърна, а на човешка кръв и плът.
— Не може да бъде — изсумтях аз. — Хрулжините не нападат хора. Те живеят в мир с улгосите от тези планини.
— Носът ми никога не ме лъже — натърти тя. — Не мога да сбъркам миризмата на човешка кръв с тази на сърна. Тези месоядни коне са убивали и яли хора и сега отново ловуват.
— Ловуват ли? Какво?
— Според мен са тръгнали по твоите следи.
Насочих съзнанието си към хрулжините. Мислите им наистина не приличаха особено на обичайните конски мисли. Конете се хранят с трева и единственото време на годината, в което стават агресивни, е размножителният период. Хрулжините приличат доста на коне — като се изключат острите нокти и зъби — но те не пасат трева. И преди бях докосвал на няколко пъти съзнанието на хрулжин при пътуванията си из планините на Улголанд. Знаех, че са ловци, доста хищни при това, но досега волята на УЛ винаги бе успявала да удържи злобния им нрав.
Вълчицата беше права. Хрулжините бяха тръгнали по моите следи.
И преди ме бяха преследвали. Един млад лъв например вървя неотлъчно по следите ми цели два дни, преди да успея да го прогоня. В мозъка на ловуващото животно всъщност няма и следа от злоба или ярост. То просто търси храна. Но онова, с което се сблъсках този път, бе не просто жестокост или омраза, а истинска лудост. Тези хрулжини искаха не толкова да се нахранят, колкото да ме убият за удоволствие. Май бях загазил.
— Предлагам ти да направиш нещо с външността си — посъветва ме вълчицата. Тя седна и дългият й розов език се провеси от едната страна на муцуната. Май вече ви споменах, че това е начинът, по който се смеят вълците и кучетата.
— Какво му е смешното? — троснах й се аз.
— Хората са толкова забавни. Човекът-ловец мисли единствено за животното, което е решил да улови. Ако ловува зайци, дори няма да погледне катеричката на близкия клон. Тези месоядни коне ловуват човек — теб. Промени облика си и те ще те подминат.
Направо се почувствах засрамен. Как не се бях сетил сам за това? При цялата ни образованост и опит, първата емоция, която ни спохожда щом разберем, че нещо иска да ни убие и изяде, е най-обикновена паника.
Оформих образа в съзнанието си и „прелях“ същността си в тялото на вълк.
— Така е доста по-добре — каза моята спътница одобрително. — Ти си красив вълк. Другата ти външност не е толкова приятна за окото. Тръгваме ли?
Кривнахме встрани от брега на потока и се скрихме сред дърветата, за да проследим с поглед хрулжините. Неочакваното изчезване на моята миризма ги обърка и едновременно с това ги вбеси. Жребецът водач на стадото се закова на място и изрева ядно, а по извитите му зъби се стече пяна. Няколко от кобилите се спуснаха надолу по клисурата, следвайки моята миризма, после се върнаха и обдушиха внимателно мястото, където се бях преобразил.
— Предлагам да се измъкнем по-бързо — каза ми вълчицата. — Месоядните коне могат да си помислят, че ние сме убили и изяли нещото, което преследваха. Това ще ги настрои против нас. Може дори да се откажат от лова на хора и да си опитат късмета с лов на вълци.
Продължихме напред сред дърветата, но не много навътре, за да можем все пак да следим с поглед обърканите хрулжини в случай, че им хрумне да тръгнат на лов за вълци. След около половин час вече бяхме набрали такава преднина, че шансовете им да ни настигнат станаха незначителни.
Промяната у хрулжините ме изуми. Досега всички се бяха подчинявали безпрекословно на мира, установен от УЛ. Какво ги бе накарало да полудеят?
Както скоро разбрах обаче, хрулжините не бяха единствените зверове, загубили разсъдъка си.
(Това, че използвам думата „звяр“, не е израз на някакви лични предубеждения. Тя е просто буквален превод на съответната дума от езика на улгосите. Улгосите наричат дори дриадите „зверове“. Доколкото си спомням, Сенедра беше малко обидена от това определение.)
Така или иначе, аз реших да не се връщам към човешкия си облик, дори след като окончателно се изплъзнахме на хрулжините. Нещо странно ставаше в Улголанд. Двамата с моята спътница стигнахме планината, на чието плато е разположен Пролгу, и поехме нагоре. Горе-долу по средата на изкачването срещнахме група алгороти, които изглеждаха не по-малко луди от хрулжините. Алгоротите и без друго не са сред любимите ми създания. Не знам какви са ги мислили Боговете, когато са ги създавали. Кръстоската между маймуна, овен и влечуго ми се струва прекалено екзотична. Алгоротите също претърсваха околностите за хора, които да убият и изядат. По всичко личеше, че колкото и да не ми се иска, ще се наложи да разменя няколко приказки с Горима.