Е, не всичко минаваше гладко, разбира се. От време на време попадах и на твърдоглавци, неодобряващи избора, който бях направил за техните деца. Ако нещата наистина се закучеха, аз им правех по някоя и друга малка демонстрация, касаеща онова, което може да се случи, когато съм ядосан. Това обикновено беше достатъчно, за да ги вкара в правия път.
— Чудя се кому е необходимо всичко това — подхвърли вълчицата на излизане от едно арендско село, където бях успял да убедя един особено твърдоглав човек, че щастието на дъщеря му (а и неговото здраве) зависи от това дали тя ще се омъжи за младежа, когото съм избрал за нея.
— На тях ще им се родят деца — опитах се да й обясня аз.
— Колко интересно — отвърна ми сухо. Един вълк може да придаде цял куп иронични отенъци на изказването си. — Това не е ли обичайният резултат от чифтосването?
— Нашата цел е да се родят точно определени деца.
— Защо? Всички малки се раждат еднакви. Характерът зависи от отглеждането, а не от кръвната линия.
Спорихме така безкрай и подозирам, че вълчицата поддържаше спора, само за да ме дразни, формално погледнато, аз бях главата на нашата малка делегация, затова всяка възможност да ми се натрие носа беше добре дошла за нея.
По онова време Арендия беше доста мрачно място. Още преди войната с ангараките крепостничеството беше широко разпространено сред арендите и ситуацията не се промени особено след миграцията им на запад. Никога не съм схващал логиката на робовладелците, но арендите просто са си такива. И най-дребният повод им е достатъчен, за да започнат война с ближните си, което означава, че обикновеният селянин просто не би могъл да просъществува без нечия протекция.
Земите, които арендите обитаваха преди войната, се намираха в центъра на континента и имаха предимно равнинен ландшафт, използван най-рационално за нуждите на земеделието. Техният нов дом представляваше гъста гора и им се наложи да изкоренят доста дървета, преди да успеят да засадят каквото и да било. Този непосилен труд се падаше по право на крепостните. Двамата с вълчицата скоро свикнахме да виждаме голи хора, размахващи брадви.
— Те защо свалят козината си, докато правят това — попита моята спътница веднъж. В езика на вълците няма дума за „дрехи“, затова се бе наложило да импровизира.
— Вероятно имат само един чифт неща, с които да покрият телата си. Свалят ги, докато работят, за да не наранят тъканта им. — Реших да не навлизам в темата за бедността на крепостните. Разговорите ни на тема крепостничество и без това бяха станали доста заплетени. Как да обясниш какво е това „собственост“ на същество, което не се нуждае от каквито и да било вещи?
— Това покриване и откриване на телата е една от големите човешки глупости — заяви тя. — Защо го правят?
— За да се стоплят, когато е студено.
— Но те го правят и когато не е студено. Защо?
— Защото се срамуват, предполагам.
— Какво означава „да се срамуваш“?
Въздъхнах. Така нямаше да стигнем до никъде.
— Това е просто един от обичаите на хората.
— О, щом е обичай, тогава разбирам. — Вълците изпитват огромно уважение към обичаите. Но тя веднага се сети за нещо друго. Винаги се сещаше за „нещо друго“. — Какъв е този обичай, щом хората веднъж го спазват, а друг път не?
Аз се предадох.
— Да, права си. Май че не може да мине за обичай.
Вълчицата седна насред горската пътека и розовото езиче увисна насмешливо.
— Ще престанеш ли? — озъбих й се аз.
— Просто се забавлявам от непоследователността на мисълта ти — отвърна ми тя. — Но това вероятно се дължи на настоящия ти облик. Ако приемеш истинската си форма, тогава сигурно и мислите ти ще потекат по-гладко.
Моята спътница беше все така убедена, че аз всъщност съм вълк, който се прави на човек.
Из горите на Арендия често срещахме банди от обявени извън закона селяни. Явно не всички крепостни приемаха безропотно съдбата си. Не обичам насочените към мен върхове на стрели и затова след първите два-три подобни инцидента реших да приемам облика на вълк щом поредното село се скрие от погледите ни. Дори най-глупавият крепостен има достатъчно мозък в главата, за да не се заяжда с двойка възрастни вълци. Но моят късмет винаги си е бил такъв. Всеки път, щом се заема с нещо важно, особено когато бързам, все ще се намери някой, който да се опита да ми попречи. Защо просто не ме оставят на мира, след като аз самият не ги закачам?