Поразходихме се така още няколко години из Толнедра, без да преставаме с уреждането на чужди бракове, и накрая се озовахме в Тол Недран.
(Не се опитвайте да го намерите на картата. Името му беше променено на Тол Хонет още преди началото на второто хилядолетие.)
Знам, че повечето от вас са били в Тол Хонет, но едва ли бихте го познали в първоначалния му вид. Войната бе научила толнедранците каква е истинската стойност на една удобна за отбраняване позиция. От тази гледна точка островът в средата на Недран („Реката на Недра“), им се бе сторил идеалното място за построяване на град. В наши дни може и да е така, но някога нещата стояха по-иначе. След близо хиляда години, обитателите на Тол Хонет най-после поправиха повечето от грешките, допуснати при градежа.
Когато обаче двамата с вълчицата за пръв път се озовахме там, островът все още представляваше едно мочурливо парче земя, заливано начесто от пролетните приливи на реката. Оградата от побити по ръба на острова колове беше доста калпава, а дървените къщи с покриви от слама можеха да минат за всичко друго, но не и за уютни. Улиците бяха тесни, криви и кални. Честно казано, цялото място вонеше на сметище. Моята спътница прие този факт почти като лична обида, защото вълците имат доста остро обоняние.
Главната ми задача в Тол Недран бе да наглеждам появата на рода на Хонетите. Никога не съм харесвал Хонетите. Те имат невероятно високо мнение за себе си, а аз мразя, когато някой се опитва да гледа на мен от върха на носа си. Което обяснява защо бях малко рязък с бащата на младоженката, докато му обяснявах, че идеалната партия за неговата дъщеря е синът на един занаятчия, който се бе специализирал в градежа на каменни огнища. Родът на Хонетите трябваше на всяка цена да наследи някаква поне мъглява склонност към каменоделството, защото в противен случай Толнедранската империя просто нямаше да възникне. А ние щяхме да имаме нужда от тази империя в по-късни времена. Не бих ви досаждал с такива подробности, но просто исках да ви дам пример на какъв първичен стадий бяха „приготовленията“ ни в онези времена. Задействахме схеми, които трябваше да дадат първите си плодове най-рано след около хиляда години.
След като направо насилих бащата на младоженката да приеме направения от мен избор, двамата с вълчицата можехме вече спокойно да напуснем Тол Недран. Със сал, разбира се. По онова време още нямаше мостове. Салджията направо ни одра кожите, но какво друго би могло да се очаква от един толнедранец?
Накрая изпълних и последната от задачите, възложени ми от моя Учител, и заедно с вълчицата се насочихме на изток, към планините Толнедран. Беше време да се завърнем в Долината, но аз нямах никакво намерение да минавам отново през Улголанд. Преди въобще да припаря до това място, трябваше да разбера какво всъщност става там. Моята спътница се забавляваше с преследване на зайци и сърни, но аз имах по-интересно занимание. Много ми се искаше да открия пещерата, за която Учителя ми бе споменавал по най-различни поводи. Знаех, че е някъде из тези планини и затова се заех да я търся, без да бързам излишно. Не че имах някакви специални планове. Просто ужасно исках да зърна мястото, където Боговете бяха живели по времето, когато са сътворявали света.
Да си призная, това не беше единственият път, когато съм търсил пещерата. При всяко минаване през тези планини, отделях около седмица, за да огледам наоколо. Все пак първият дом на Боговете е нещо, което си струва да се види.
Естествено, така и не успях да го открия. Стори го Гарион, много, много по-късно. Там трябваше да се случи нещо важно, нещо, в което нямаше отредена за мен роля.
Когато двамата с вълчицата най-после се добрахме до Долината, заварихме завърналия се току-що от Малория Белдин. Белзедар обаче още никакъв го нямаше. Моят малък уродлив побратим ми бе липсвал много през стотината години, прекарани в Малория. Между нас се бе завързало някакво особено приятелство и колкото и да е странно, неговата компания ми доставяше истинско удоволствие.
Докладвах на Учителя за успеха на мисията си в Толнедра и Арендия и после му разказах за странните метаморфози, настъпили в Улголанд. Той ми се стори не по-малко удивен от мен самия.
— Възможно ли е улгосите да са сторили нещо, с което да са обидили своя Бог, Учителю? — попитах аз. — Нещо толкова сериозно, че той да е решил да ги остави, без каквато и да било защита срещу подивелите зверове?
— Не, сине мой — поклати Алдур посребрилата си глава. — Той не би го направил… не би могъл да го направи.
— Но нали веднъж вече е размислил, Учителю — припомних му аз. — Нали преди първият Горим да отиде при него, той не е искал да се грижи за нито една част от човечеството. А и след това Горим е трябвало да го убеждава с години, преди УЛ да склони. Може би не е хубаво от моя страна да го казвам, но сегашният Горим не е кой знае колко приятен човек. Дори погледите, които ми хвърля, могат да разгневят всекиго. Знае ли човек кого би могъл да предизвика, ако се разприказва.