— Не и този път. Оттук нататък зимата ще става все по-лоша с всяка изминала година. — Един мистик е способен да превърне всичко в метафора. Метафорите са полезни образи на речта, но човек лесно може да се поувлече в използването им.
— Зимата винаги преминава, Белсамбар — казах му аз. — Ако не бяхме убедени в това, животът ни също нямаше да има кой знае какъв смисъл, нали?
— А има ли в действителност, Белгарат?
— Да, има. Ако не за друго, поне за да видиш какво ще стане утре.
— И какво толкова има да се види? Всичко ще бъде още по-лошо. — Той въздъхна. — Всичко това е започнало много отдавна, Белгарат. Вселената се е разединила след избухването на онази звезда, а сега Торак разцепи и нашия свят. Не само зверовете в Улголанд са изгубили разсъдъка си. Хората също са полудели. Някога, много отдавна, ангараките също бяха хора като всички останали. Торак ни опорочи и даде на гролимите пълна власт над нас. Гролимите пък ни направиха горди и жестоки. После и самият Торак беше опорочен от собствената си жажда за власт и сила.
— Според мен сега той горко съжалява за грешката си.
— Но това няма да го промени. Той все още жадува за силата на Сферата, макар че тя го обезобрази. Неговата алчност хвърли човечеството във война, а войната преобрази всички ни. Ти ме видя, когато за пръв път пристигнах в Долината. Щеше ли тогава да повярваш, че съм способен да изгоря живи хора?
— Ние имахме проблем, Белсамбар, и всеки от нас търсеше неговото решение.
— Но именно аз бях онзи, който изсипа огнен дъжд върху ангараките. Ти не би го сторил. Дори Белдин не би го сторил… но аз го направих. И когато започнах да изгарям своите братя и сестри, тогава Торак полудя. Той нямаше да разцепи света и да издави всичките тези хора, ако не го бях принудил.
— Ние всички направихме неща, с които не се гордеем, Белсамбар. Което не означава, че ти трябва да поемеш вината заради всички ни.
— Не можеш да ме разбереш, Белгарат. Ние всички сме опорочени от онова, което се случи. Светът стана жесток и ние станахме жестоки заедно с него. Светът вече не е онова прекрасно място, което беше. Задава се Вечната нощ и ние не можем да направим нищо, за да я спрем.
Вече бяхме стигнали до предверието на неговата кула. Сложих ръка на рамото му.
— Върви да се наспиш, Белсамбар — му казах. — На сутринта, когато слънцето изгрее, всичко ще изглежда по-иначе.
Той ми се усмихна едва-едва. Изражението му беше пропито от мъка.
— Ако изгрее.
Белсамбар ме прегърна.
— Сбогом, Белгарат — ми каза накрая.
— Искаш да кажеш „лека нощ“.
— Може би.
После той се обърна и се прибра в кулата си.
По-късно бях събуден от гръмотевична експлозия, придружена от заслепяващо зарево. Скочих от леглото си и хукнах към прозореца, само за да зърна с невярващи очи купчината камъни, които бяха останали от кулата на Белсамбар. Още преди да погледна навън, знаех, че това не е нещастен случай и че Белсамбар не е оцелял като по чудо. Вече не усещах неговото присъствие в съзнанието си.
Не знам колко време съм останал на прозореца, неспособен да помръдна, взрян безпомощно в ужасяващата гледка.
— Белгарат! Слез веднага долу!
Беше Белдин. Виждах го ясно при основата на кулата си.
— Какво стана? — извиках му от прозореца.
— Нали ти казах да наглеждаш Белсамбар! Той просто сложи край на съществуването си по своя собствена воля! Него го няма вече, Белгарат! Белсамбар го няма!
Светът сякаш се срина върху мен. Белсамбар беше малко странен, но все пак той беше мой брат. Обикновените хора трудно ще разберат колко дълбока може да бъде връзката с човек, когото си познавал през последните хиляда години. Смъртта на Белсамбар ме осакати по един особен начин. Мисля, че бих предпочел да остана без крак или ръка пред това да загубя моя ангаркски брат-мистик и съм убеден, че и останалите са си помислили същото. Белдин плака дни наред, а близнаците просто загубиха за известно време връзката си с останалия свят.
Усещането за празнота, което ме бе обзело още първия миг след експлозията, явно бе отекнало през целия свят. Дори Белзедар и Белмакор, които по това време бяха в Малория, го почувствали и след не повече от седмица влетяха в Долината, макар да знаеха, че нищо не могат да променят. Белсамбар вече не беше сред нас и нищо на света не можеше да го върне обратно.
Опитахме се да утешим нашия Учител, доколкото това бе по силите ни, макар че всъщност не можехме да направим нищо, за да облекчим болката и мъката му.