Чувствах се самотен в Долината след смъртта на Белсамбар. Белдин и Белзедар бяха в Малория, а Белмакор замина за Марагор, най-вероятно за да се позабавлява с местните красавици. Което ще рече, че при Учителя останахме само аз и близнаците. Между нас имаше нещо като негласно споразумение близнаците никога да не се отделят от Алдур. Тази традиция започна от деня, в който Торак открадна Сферата от нашия Учител.
През следващите няколко века ми се отвори доста работа — цял куп нагласени женитби и дори няколко убийства.
(Стреснах ли ви? Не би трябвало. Аз никога не съм се преструвал на светец, а на света винаги има хора, които са, меко казано, неудобни. Не казвах на Учителя какво точно съм направил, но той не ме и питаше. Не смятам да си губя времето — нито пък вашето — с недоизкусурени извинения. Бях воден от Необходимостта, което означава, че съм постъпил правилно.)
Годините си минаваха една след друга. Щях да подмина трихилядния си рожден ден, без дори да се сетя за него, ако моята спътница не ми бе напомнила. По някаква причина тя никога не забравяше за рождения ми ден, което беше наистина странно. Вълците следят сезоните, но не и годините, ала тя нито веднъж не забрави за деня, който вече отдавна бе изгубил всякакво значение за мен.
Онази сутрин доста трудно отворих очи. Бяхме празнували нещо с близнаците предишната вечер, не помня какво точно. Тя седеше до леглото и ме гледаше дяволито, а досадното й езиче се поклащаше леко от едната страна на муцуната. Едва ли някой обича да му се смеят още преди да е успял да се събуди напълно.
— Миришеш неприятно — отбеляза тя.
— Моля те, не започвай — казах. — Нещо не ми е добре тази сутрин.
— Интересно. Снощи беше толкова развеселен.
— Това беше снощи. Сега си е за сега.
— Любопитно ми е защо си причиняваш това. Сам знаеш, че на сутринта няма да се чувстваш добре.
— Такъв е обичаят. — През годините бях надушил, че с думичката „обичай“ мога да й се измъкна най-лесно.
— О, разбирам. Е, щом е обичай, значи всичко е наред. Днес си вече по-стар, така да знаеш.
— Днес специално се чувствам много, много по-стар.
— Родил си се на този ден преди много, много години.
— Пак ли е дошъл рожденият ми ден? Вече? Къде се дява това време?
— Зад… или пред нас. Зависи в коя посока си решил да гледаш.
Не е за вярване, нали? Вълчица да философства.
— И ти не си с мен от вчера.
— Какво е времето за вълка? Дните толкова си приличат, не мислиш ли?
— Доколкото си спомням, за пръв път се срещнахме малко преди разцепването на света.
— Да, тогава беше.
Направих бързо няколко сметки наум.
— Оттогава са минали около хиляда мои рождени дни.
— Е, и?
— Вълците обикновено по толкова ли живеят?
— Ти също си вълк… понякога, а си живял дори още по-дълго.
— Това е различно. Ти си един доста необикновен вълк.
— Благодаря ти. Вече бях почнала да си мисля, че никога няма да го забележиш.
— Направо е невероятно. Не мога да повярвам, че един вълк може да живее толкова дълго.
— Вълците живеят толкова, колкото пожелаят. — Нослето й се набърчи. — Ще съм ти много благодарна, ако направиш нещо по въпроса с неприятната си миризма.
(Както виждаш, Поулгара, тази реплика не е измислена от теб.)
Няколко години след това ми се наложи да променя облика си по причина, която вече отдавна съм забравил. Не си спомням дори каква точно форма бях приел, но помня, че беше началото на лятото и слънцето струеше през отворения прозорец на моята кула, къпейки в златиста светлина остатъците от полузабравени експерименти и купчините книги на бюрото. Мислех си, че вълчицата е заспала и затова спокойно се заех с превъплъщението. Оказа се, че греша. Трябваше и сам да се сетя, защото нищо интересно не й бе убягнало през всичките години, прекарани заедно.
Обърнах се и я видях да ме вгледа втренчено с разкошните си топли очи.
— Значи така го правиш — каза ми. — Колко лесно било само.
После за миг се превърна в снежнобяла сова.
Девета глава
След откритието на моята спътница животът ми вече не беше същият. Никога не знаех какво ще ме гледа, когато се обърна — вълк или сова, пеперуда или мечка. Явно й доставяше огромно удоволствие да ме стряска, но след известно време новооткритата игра взе да й омръзва и тя започна да се преобразява само в сова.
— Какво толкова намираш в совите? — троснах й се един ден.
— Харесвам ги — обясни ми тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — През първата ми зима, когато бях още малко и наивно същество, преследвах заек, който подскачаше насам-натам из снега. Тогава отгоре се спусна една огромна бяла сова, която ми измъкна зайчето изпод носа. Отнесе го до близкото дърво и го изяде, като ми подхвърляше остатъците. Тогава си помислих, че не е никак зле да си сова.