— Глупости — изсумтях аз.
— Може би — отвърна невъзмутимо, докато оправяше перата на опашката си, — но ми е забавно. Някой ден друго преображение навярно ще ми достави още по-голямо удоволствие.
Тези, които познават моята дъщеря, вероятно вече са се сетили как й е дошла идеята за онова „ново преображение“. Нито Поулгара, нито жена ми искат да ми кажат как са общували една с друга през онези ужасни години, в които си мислех, че съм изгубил Поледра завинаги. Но май пак се увличам…
През следващите няколко века всичко в Долината беше мирно и тихо. Вече бяхме задействали необходимите механизми, които трябваше да доведат до нужните резултати. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да отброяваме годините.
Настъпи и денят, в който Тол Недран изгоря до основи и моите мъки по създаването на рода на Хонетините най-после дадоха плод. Един от членовете на този род — по онова време дребен градски чиновник — носеше любовта към каменоделството и зидарството, която така внимателно бях вплел в наследствената тъкан на Хонетините. Та той изучи внимателно опожарения град и посъветва градските патриарси оттук нататък къщите да се строят от камък, защото ще бъдат далеч по-огнеустойчиви от дървените колиби със сламени покриви. После, въпреки бурните негодувания на лодкарите и собствениците на салове, бяха построени и първите мостове през реката — един на северния край на острова и друг — на южния.
След като най-после се досетиха да засипят блатата с чакъл, местните запретнаха още по-здраво ръкави. Честно казано, нас не ни вълнуваше особено дали жителите на Тол Хонет ще живеят в каменни къщи или в сламени хижи. Важни бяха задругите на строителите, които послужиха като основа за възникването на бъдещите легиони. Именно от тези легиони щяхме да се нуждаем по-късно. Строежът на каменни блокове е непосилно занятие за сам човек, той изисква обединените усилия поне на няколко души. Стандартната строителна бригада от десет души постепенно се превърна във взвод. Когато се налагаше да се носят особено тежки каменни блокове, бригадите се организираха по десет — стандартната рота. За поставянето на особено тежките каменни плочи, които служеха за основи, бяха необходими по сто бригади от по десет души — легион. За да бъде свършена нужната работа, беше необходима и организация, така те скоро се научиха да изпълняват заповедите на своите бригадири. Убеден съм, че вече схванахте. Моят Хонетин стана главен надзорник на строителните операции. Може дори да се каже, че бях горд с него, пък бил той и Хонетин.
По това време Толнедра не беше и наполовина толкова цивилизована, колкото е сега — ако човек въобще може да нарече Сенедра цивилизована. Във всяко общество има хора, които предпочитат по-скоро да вземат наготово онова, от което се нуждаят, вместо да се потрудят за него. Толнедра не правеше изключение. Околностите на града гъмжаха от банди главорези и когато една от тях се опита да прекоси северния мост, за да плячкоса мирното население, моят надзорник заповяда на хората си да оставят инструментите и да грабнат оръжие. Останалото, както казват, е история. Моето протеже на мига осъзна какво е създал и така се роди мечтата за една нова империя.
След като строителят Хонет разпростря властта си в радиус от двайсет мили около Тол Недран, той набързо прекръсти града на Тол Хонет и се самопровъзгласи за Ран Хонет Първи — Император на цяла Толнедра. Това си беше леко изхвърляне, тъй като територията на неговата „империя“ не надвишаваше четиристотин квадратни мили, но все от нещо трябва да се започне.
На мен обаче не ми остана време да седя и да се радвам на постижението си, защото малко след това избухна гражданската война в Арендия. Никак не ми се искаше родовете, които бях създавал векове наред, да се изтребят взаимно до крак само за няколко месеца. Трите главни града в Арендия — Во Мимбър, Во Вакун и Во Астур бяха основани отдавна. По онова време всеки от тях се управляваше от граф. Не знам дали идеята за общ крал щеше да хрумне на арендите, ако Хонетинската империя не се бе простряла на юг. Не след дълго графът на Во Астур реши проблема — поне от своя гледна точка — като се самообяви за крал на Арендия.
Гражданската война ми създаде сериозни неприятности. Разкъсвах се на парчета, опитвайки се да предотвратя срещата на членовете на трите графски рода, създадени лично от мен, на бойното поле. Ако наследникът на Мандорален беше убил, да речем, този на Лелдорин, мирът между графовете щеше да се превърне в абсолютна химера.