— Откри ли кой е третият ученик? — попитах.
Белдин поклати глава.
— Никой не иска да говори за него. Останах с впечатлението, че не е ангарак.
— Това въобще не е в стила на моя брат — каза замислено Алдур. — Торак гледа на другите човешки раси с отвращение.
— Може и да греша, Учителю — призна Белдин, — но повечето ангараки смятат, че не е един от тях. Както и да е. Важното е, че заплахата от преместване в Ктол Мишрак охлади нрава на Урвон, който командва парада в Мал Яска. Той започна да се подмазва на генералите почти на мига.
— А Урвон наистина ли има чак такава автономия? — попита Белкира.
— На този етап — да. Торак е концентрирал вниманието си върху Сферата и е оставил административните въпроси на своите ученици. Ктучик е абсолютен господар в Ктол Мишрак, а Урвон седи на трона си в Мал Яска. Той обожава да го обожават. Единственият друг значим център в Малория е Мал Зет. Логично е да се предположи, че там се спотайва третият ученик на Торак. Така че щом генералите се помириха с Урвон, Торак ги изпрати по живо по здраво да си вървят у дома. По-късно уточниха подробностите помежду си. Сега гролимите върлуват в границите на Мал Яска, а генералите — в Мал Зет. Всички останали градове и области се управляват съвместно. Това не се харесва особено на нито една от страните, но те и без друго нямат кой знае какъв избор.
— Това ли са последните новини от Малория? — попита Белкира.
— Има още някои подробности. Когато генералите и гролимите прекратиха дрязгите помежду си, това тутакси им осигури достатъчно време, за да се заемат поотделно с карандите.
— Грозни диваци — отбеляза Белмакор. — Когато за пръв път видях един от тях, не можах да повярвам, че е човек.
— Е, те са се поочовечили напоследък — отвърна Белдин. — Ангараките се видяха в чудо с карандите още щом напуснаха границите на Даласийските планини. Карандите си имат нещо като конфедерация от седем кралства в североизточния ъгъл на континента. Новосътвореният от Торак океан промени доста и техния климат. Някога в Карандия цареше нещо като ледников период — много сняг, глетчери и прочие. Но парата, която изригна при пропукването на континента, разтопила всичко кажи-речи за една нощ. Преди имало едно неголямо поточе, кръстено Маган, което се виело през Карандските планини в югоизточна посока и се вливало накрая в океана при Гандахар. Когато всички глетчери се разтопили наведнъж, поточето се превърнало в пълноводна река, която наводнила три четвърти от земите край бреговете си. Това принудило карандите да потърсят убежище на някое по-високо място. За тяхно нещастие, по-високото място, което открили, се оказало част от територията на ангараките.
— Тяхното нещастие може да се превърне в наш късмет — подхвърли Белмакор, — защото докато ангараките са заети с карандите, ще им остава по-малко време да мислят за нас.
— Та докато гролимите се боричкаха с генералите — продължи Белдин, — карандите си живееха що годе спокойно. Но още щом Торак уреди въпроса, ангаракските генерали тутакси поведоха войските към карандското кралство Палия и скоро го завладяха. Карандите не могат да се мерят с тях и кралството падна за около месец. Гролимите започнаха да точат жертвените си ножове, но генералите решиха да оставят Палия непокътната, при условие, разбира се, че поданиците й плащат данъци. Те предложиха също карандите от Палия да бъдат обърнати във вярата на Торак. Това направо вбеси гролимите. Според тях останалите човешки раси са достойни само за робство или за жертвоприношения. Известно време Торак се чудеше чия страна да вземе и накрая подкрепи генералите. Тяхното предложение му осигуряваше не само повече вярващи, но и нови попълнения за армията — в случай, че Белар все пак открие начин да преведе алорните си през океана. Не знам защо, но алорните явно доста притесняват Торак.
— Нищо чудно — каза Белмакор. — На мен ми действат по същия начин. Може би заради навика им да се юрват с рогата напред при най-дребния повод.
— Торак дори придвижи нещата с още една стъпка напред — продължи Белдин. — Палия му се стори твърде малка. Той заповяда на своите гролими да покръстят цяла Карандия. „Искам ги всичките — каза им той, — всеки човек, който живее в границите на Малория, трябва да се преклони пред мен и ако някой от вас ме разочарова, ще усети силата на гнева ми.“ Гролимите определено изглеждаха мотивирани, когато се запътиха към Карандия.
— Това вече е повод за безпокойство — каза Алдур. — Докато моят брат има само своите ангараки, ние лесно можем да мерим сили с него. Но решението му да приеме и други раси променя ситуацията.