— Засега той няма кой знае какъв успех, Учителю — побърза да го успокои Белдин. — Торак успя да наложи своята религия преди всичко заради превъзходството на армията си, но на границата на Мелсенската империя генералите се натъкнали право на кавалерията от слонове. Както дочух, гледката не е била особено приятна. Ангараките се изтеглили възможно най-бързо и вместо Мелсения предпочели да нападнат Даласия. — Той погледна към Белмакор. — Ти май спомена, че далите имали градове там.
— Имаха, поне последния път, когато бях там.
— Е, градовете вече ги няма. С изключение на Кел, разбира се. Когато ангараките преминали границата, там нямало нищо друго освен фермерски селца от измазани с кал сламени хижи.
— Защо ли са го направили? — попита Белмакор изумен. — Градовете им бяха красиви. В сравнение с тях Тол Хонет изглежда като бунище.
— Имало е защо — увери го Алдур. — Унищожението на градовете ще попречи на ангараките да разберат колко напреднала всъщност е далската цивилизация.
— На мен въобще не ми се сториха чак толкова напреднали — каза Белдин. — Все още ръчкат нивите си с пръчки, а духът им е като на стадо овце.
— Това също е било част от прикритието, сине мой.
— Ангараките нямаха никакви проблеми с покоряването им, Учителю. Идеята след всичките тези хилядолетия да си имат най-после Бог — дори това да е Торак — ги накара да се юрнат с хиляди. И това ли е било измама, Учителю?
Алдур кимна.
— Далите са готови на всичко, за да прикрият истинските си постижения и намерения.
— Генералите опитаха ли да нападнат отново Мелсенската империя? — попита Белмакор.
— Не. Не и след онзи първи провал — отвърна му Белдин. — Слоновете са смазали десетки хиляди техни войници. Сега ангараки и мелсени въртят дори някаква дребна търговия, колкото да не е без хич.
— Казваш, че си срещнал Урвон — каза Белкира. — В Ктол Мишрак или в Мал Яска?
— В Мал Яска. Заради чандимите гледам да не се мотая много-много из Ктол Мишрак.
— Какви са тия чандими? — попитах го аз.
— Някога са били гролими. Сега са кучета, големи колкото коне. Някои ги наричат „Хрътките на Торак“. Те пазят територията около Ктол Мишрак. Душат за натрапници. Ако се мотая край града за щяло и нещяло, сигурно скоро ще ме спипат. Веднъж в околностите на Мал Яска зърнах някакъв гролим да се задава от изток. Прерязах му гърлото, облякох неговата роба и се вмъкнах в града. Надзъртах наоколо, когато Урвон ме изненада. Веднага разбра, че не съм гролим. Разпозна таланта ми на мига. Трябва да си призная, че видът му ме постресна. Белязано изчадие. Ангараките са доста смугли, почти като толнедранците. Кожата на Урвон обаче беше покрита тук-там с големи бели петна. Направо ми заприлича на див кон, от онези петнистите. Та Урвон също се сепна. Веднага ме заплаши, че щял да извика пазачите, но аз можах да надуша страха му. Нашата подготовка е далеч по-обширна от тази на учениците на Торак. Урвон веднага усети, че не съм залък за неговата уста. Аз пък не страдах от излишна симпатия към него, затова направо го вдигнах във въздуха със силата на Волята и го треснах няколко пъти в стената. После, докато той се опитваше да си поеме дъх, му казах, че ако шавне или, не дай Боже, гъкне, ще му изкормя карантията с нажежена до бяло кука. И за да съм още по-убедителен, му показах куката.
— Откъде пък се е взела тази кука? — попита Белкира с искрена почуда.
— Оттук — отвърна му Белдин, щракна с пръсти и в ръката му се появи димяща кука. — Не е ли прекрасна?
Той махна небрежно и куката изчезна.
— Урвон като че ли ми повярва. Не съм съвсем сигурен, тъй като само миг след това вече беше загубил съзнание. Прииска ми се да го закова с куката за стената, но после реших, че съм в Мал Яска да събирам информация, а не за да осквернявам храмове. Затова го оставих да си лежи проснат на пода и побързах да се измъкна извън града, където въздухът е доста по-чист. Гролимските храмове вонят по един доста специфичен начин. — Белдин млъкна за миг и се почеса неистово под едната мишница. — Май ще е по-добре да не се мяркам за известно време в Малория. Урвон най-вероятно е окачил описанието ми на всяко второ дърво. Наградата, определена за моята глава, ме ласкае, но все пак ще изчакам нещата да поутихнат.
— Мъдро решение — промърмори Белмакор и после избухна в неудържим смях.
През следващите няколко седмици в живота ми настъпи значима промяна. Бях се навел над работната си маса, когато моята спътница влетя през прозореца, който най-сетне бе успяла да ме убеди да оставям отворен, кацна неуверено на любимия си стол и прие обичайната си вълча форма.