— Май нещо се колебаеш — отбеляза той.
— Не съм много силен в главата, господарю — признах, — а майсторството ми в магията е незначително. Боя се, че не съм достоен да бъда твой ученик.
— Боиш се или не, вече е решено — изрева ми той. — А сега погледни на какво бих могъл да те науча.
Магьосникът очерта набързо с пламтящия си показалец бълбукащ знак върху водната повърхност, без да си даде сметка, че бързото течение на потока ще отнесе творението му още преди да успее да го завърши.
Той призова един от Върховните демони, които са преки ученици на Владетеля на Ада. Сега, като се замисля, май беше Морджа. Срещнах Морджа много години след това и той ми се стори познат.
— Какво си мислиш, че стори, глупако? — изръмжа Морджа с изключително неприятен глас.
— Призовах те, за да ми се подчиняваш — заяви моят бъдещ учител и господар, забравил, че защитният му знак е вече половин миля по-надолу по течението.
Морджа — ако това наистина е бил той — се изсмя.
— Я се вгледай по-добре във водната повърхност, глупако! Вече не си защитен от знака си. Затова…
Демонът протегна дългата си, покрита с люспи ръка, сграбчи моя учител и му отхапа главата.
— Малко мозък, както можеше да се очаква — отбеляза той, примлясквайки.
После захвърли небрежно безжизнения труп и впери изгарящия си поглед в мен.
Аз си плюх на петите, без много-много да се двоумя.
След време намерих по-малко склонен към демонстрации магьосник, който се съгласи да ме приеме за чирак. Беше много стар, което бе преимущество, понеже като негов чирак, аз му ставах автоматично и доживотен слуга. Старецът живееше в куполообразна шатра, покрита с кожи от мускусен бик и разположена край едно малко ручейче. Шатрата беше заобиколена от купища отпадъци, тъй като старият магьосник имаше навика да изхвърля остатъците от храна, където му скимне, без да си прави труда да ги зарови. През лятото близките храсталаци се изпълваха с досадни комари. Но като цяло положението се траеше.
Старчето си мърмореше непрекъснато нещо, предимно безсмислици. Накрая все пак успях да разбера, че хората от неговия клан били избити в една от войните, превърнали се кажи-речи в ежедневие за мориндимите.
Моето презрение към магията, така както я разбират мориндимите, датира именно от този период. Тяхната „магия“ е свързана с куп безполезни дрънканици, циркаджийски номера и безсмислени символи, начертани в пръстта. Разбира се, нито едно от тези неща не е необходимо, но мориндимите вярват в тях и смятат, че това ги прави значими.
Моят неблаговонен „господар“ ме научи най-напред да призовавам импове — гадни малки изчадийца, които ми стигаха до коляното. Когато започнах да се справям съвсем прилично с това задание, той премина на таласъми и караконджули. След около пет-шест години старчето най-после реши, че вече мога да се пробвам с някой истински демон, като преди това с особен блясък в очите ме предупреди, че най-вероятно няма да надживея своя първи опит. След онова, което се бе случило с първия „учител“, аз вече имах доста ясна представа за какво става въпрос.
Претупах целия ненужен ритуал и накрая призовах своя демон. Не беше кой знае колко голям, ала не исках да го изтърва от контрол. Целият трик при призоваването на демони е да ги „пренесеш“ във формата, която си им измислил, а не в истинския им облик. Докато ги държиш пленени в своята представа за тях, те са длъжни да ти се подчиняват. Успеят ли обаче да се измъкнат и да възстановят обичайната си форма, нищо добро не те чака.
(Препоръчвам ви да не опитвате нещо подобно. Горещо ви го препоръчвам.)
Все пак успях да задържа своя първи средноголям демон под контрол. Накарах го да направи няколко дребни трика — да превърне водата в кръв, да изпепели десетина дървета — все неща от този род. После, понеже се бях уморил до смърт все аз да тичам за прехраната, му заръчах да ми донесе няколко мускусни бика. Той изчезна нанякъде, виейки и ръмжейки, и половин час по-късно се върна с толкова месо, че ни стигна за близо месец. Накрая го пуснах да си върви по живо по здраво обратно в ада.
Преди това обаче не пропуснах да му благодаря, което — както ми се стори — доста го обърка.
Старият магьосник беше много впечатлен. Не след дълго обаче се разболя. Грижих се за него доколкото можах през последните му дни, и след смъртта му го погребах подобаващо. После, тъй като вече бях научил повече от достатъчно за мориндимите, тръгнах обратно за Долината.
Малко преди да прекрача нейните граници обаче, пътят ми ме отведе до една неголяма спретната къща, построена сред гигантски дървета на брега на малка рекичка. Беше на самия северен край на Долината, а тъй като често бях минавал оттам, можех да се закълна, че е била построена съвсем наскоро. Интересно, никога преди не бях срещал жив човек в радиус от петстотин левги от центъра на Долината. Зачудих се кой ли е решил да се засели в такова диво и безлюдно място, затова отидох до вратата и почуках.