Оказа се, че къщата има само един обитател — жена, млада и свежа на вид, но далеч не девойка, както бързо прецених. Косата й беше кестенява, а очите светеха със странен златист отенък. Странно, тя не носеше обувки, а краката й, както забелязах, бяха красиви.
Когато приближих, тя вече бе застанала на вратата, сякаш е очаквала идването ми. Представих й се и й обясних, че сме съседи. Това не я впечатли особено. Свих рамене, решавайки, че вероятно е от онези хора, които предпочитат да живеят сами. Тъкмо се канех да й пожелая приятен ден и да си продължа пътя, когато тя ме покани на обяд. Странна работа. Докато приближавах към къщата, не усещах никакъв глад, но още щом тайнствената ми съседка спомена храна, червата ми закъркориха зловещо.
Вътрешността на къщата беше чиста и подредена, с всички онези дреболийки, които създават нужния уют в дома. Тя се оказа доста по-просторна, отколкото ми се бе сторила отвън. Макар да не беше моя работа, се зачудих защо ли на стопанката й е било необходимо чак толкова пространство.
По прозорците бяха окачени искрящо чисти пердета, по первазите и в центъра на излъсканата до блясък дъбова кухненска маса се мъдреха саксии с диви цветя. Огън припукваше весело в огнището, а върху него къкреше гърне. Оттам се разнасяха божествени аромати и се примесваха с уханието на прясно изпечен хляб.
— Чудя се дали няма да поискаш да се измиеш преди да похапнеш — предложи ми деликатно тя.
Да си кажа честно, не си бях и помислял за нещо подобно.
Жената прие моето колебание за съгласие. Тя ми приготви ведро топла вода от огнището, кърпа и парче кафяв селски сапун.
— Ей там — посочи към външната врата.
Излязох отново навън, сложих ведрото на някакъв праг и си измих лицето и ръцете. После, без сам да знам защо, си смъкнах туниката и се измих до кръста. Накрая се подсуших с кърпата, намъкнах дрехата и се върнах в къщата.
Жената ме подуши.
— Така е доста по-добре — отбеляза тя с одобрение.
После ми посочи масата.
— Седни. Ще ти донеса храна.
Свали ми една глинена чиния от рафта и тръгна с нея из стаята. Красивите й боси стъпала пошляпваха тихичко по лъснатия под. Не след дълго на масата пред мен се озова блюдо, каквото не бях виждал от години.
Начинът, по който се държеше с мен — като със стар познат, ми се стори малко странен в началото, но скоро отдадох всичко това на онова необяснимо усещане за близост, което понякога изпитваме към напълно непознати хора.
След като похапнах — или по-скоро след като се натъпках до пръсване — ние си побъбрихме и аз установих, че тази непозната жена е много приятен събеседник. Вероятно защото се съгласяваше с всички мои твърдения.
(Правило ли ви е някога впечатление как всеки от нас преценява интелигентността на своя събеседник най-вече по това доколко начинът му на мислене е сходен с неговия собствен? Убеден съм, че има цял куп хора, които за нищо на света не биха се съгласили с моите виждания за света. Поне част от тях вероятно не са чак пълни идиоти, но аз определено бих предпочел компанията на хора, които са съгласни с мен.)
Та компанията на тази жена ми се видя изключително приятна и аз скоро установих, че само се чудя какво извинение да намеря, за да поостана още малко. Непознатата беше невероятно красива, но у нея имаше и нещо неуловимо за сетивата, което ме караше да тръпна по непознат за мен начин. Тя ми каза, че името й е Поледра. Поледра, харесваше ми дори начинът, по който звучеше това име.
— А твоето име? — попита тя, след като ми се представи.
— Казвам се Белгарат — отвърнах, — и съм първият ученик на Бога Алдур.
— Колко интересно — отбеляза тя, после се засмя и докосна ръката ми така, сякаш се познавахме от години.
Поостанах още няколко дни в нейната къща. Накрая едва събрах сили, за да й кажа, че трябва да се връщам в Долината и да разкажа на своя Учител какво съм научил на север.
— Ще дойда с теб — каза ми тя. — От онова, което ми разказа, останах с впечатлението, че в тази твоя Долина могат да се видят забележителни неща. А аз винаги съм си била любопитна.
После затвори вратата на къщата си и ме последва.
Странно, но когато пристигнахме, Учителя не изглеждаше никак учуден и дори поздрави Поледра с видимо уважение. Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че двамата дори си размениха съзаклятнически погледи.