(Добре де, аз не съм глупак. Имах, естествено, известни подозрения, но с времето ми се струваха все по-маловажни и накрая съвсем забравих за тях.)
Поледра просто се нанесе в моята кула. Въпросът дори не беше подложен на обсъждане. Това определено предизвика учудените погледи на моите побратими, но за всички вероятно е било ясно от самото начало, че е по-добре да оставят нещата, както са си. Известно време бях доста изнервен, но бързо ми мина. Кой знае защо, Поледра намираше всичко това за невероятно забавно.
През последвалата зима мислих доста по въпроса и накрая измъдрих това, до което Поледра явно бе стигнала доста отдавна. През пролетта двамата се оженихме. Макар да бе претрупан с работа, Учителя отдели от времето си, за да ни благослови лично.
Още от самото начало бракът ни беше изпълнен с много обич, топлина и уют. Аз отхвърлих с облекчение всички странни мисли, които ме бяха тревожили в началото, и така всичко при нас тръгна като по вода. Но това, разбира се, е друга история.
(Не ме припирайте. И до там ще стигнем. Всичко с времето си.)
Десета глава
Убеден съм, че ще разберете защо по онова време исках мир в света повече от всякога. Един младоженец би могъл да намери далеч по-приятни занимания от това да се грижи за помиряването на някакви си войнстващи глупаци. За съжаление, само няколко години след сватбата ни с Поледра избухна война между клановете на алорните. Още щом до нас стигна новината за поредната проява на алорнски идиотизъм, Алдур тутакси извика мен и близнаците в кулата си.
— Трябва да идете там — каза ни той с тон, който не търпеше възражения. Учителя рядко даваше заповеди, затова веднага наострихме уши. — Много е важно настоящата кралска фамилия да остане на власт. Един от нейните потомци ще бъде жизнено важен за нас.
Не бях във възторг от мисълта, че ще трябва да оставя Поледра сама, но пък нямах и никакво намерение да я излагам на риск, вземайки я със себе си.
— Ще се грижиш ли за жена ми, Учителю? — попитах Алдур.
Глупаво беше от моя страна да задавам подобен въпрос. Разбира се, че щеше да се грижи. Но държах да разбере защо отивам в Алория с нежелание.
— Тя ще бъде в безопасност — увери ме той.
В безопасност, да, но не и особено щастлива от мисълта, че съм я оставил сама. Поледра, естествено, се опита да спори с мен, но аз успях да я убедя, че такава е волята на Алдур. Което си беше самата истина.
— Няма да е за дълго — успокоих я накрая.
— Дано — отвърна тя. — Никак няма да ми е приятно, ако излезе иначе.
Ние с близнаците напуснахме Долината още на следващата утрин и се насочихме на север. Когато стигнахме къщата на Поледра, вълчицата вече ни чакаше там. Белкира и Белтира бяха леко изненадани от неочакваната среща, но не и аз.
— Пак ли си хукнал да изпълняваш някоя задача? — попита ме тя.
— Да — отговорих й с равен глас. — Но този път не се нуждая от компания.
— Твоите нужди не са моя грижа — заяви ми невъзмутимо тя. — Ще дойда с теб, независимо дали това ти харесва или не.
— Както искаш — предадох се. Отдавна бях разбрал, че да се спори с нея е абсолютно безсмислено.
И тъй, вече четирима, ние се добрахме до границата на Алория и тръгнахме да търсим Белар. Мисля, че той нарочно ни отбягваше, защото не можахме да го открием никъде. Белар можеше да спре войната между клановете, когато си поиска. Но макар и Бог, понякога беше инатлив като лошо дете. Всеки път, когато алорните почнеха да се налагат един друг, той се оттегляше и отказваше категорично да вземе нечия страна. Може би желанието на един Бог да обича поравно всички свои деца е достойно за уважение, но в случая това си беше пълно безумие. Накрая се отказахме да търсим Бога Мечка и се отправихме към устието на реката, кръстена на нашия Учител, за да се доберем до Залива на Черек. В залива видяхме кораби, които обаче хич не ми изглеждаха годни да плуват по море. Плоскодънните баржи с нисък нос въобще не отговарят на моята представа за надежден морски транспорт.
Решихме, че ще е далеч по-удачно да се преобразим, отколкото да рискуваме живота си.
— Виждам, че все още не си се научил да летиш добре — отбеляза бялата сова, докато размахваше уверено криле редом с мен.
— Оправям се — отвърнах и продължих да се боря с въздушните течения.
— Но не особено добре. — Както обикновено, тя държеше да има последната дума. Не си направих труда да й отвръщам. Вместо това се концентрирах върху позицията на опашката си.
След безумно изморителен за едни и безумно забавен за други полет, ние се добрахме до недодяланото пристанище на поселището, което сега се казва Вал Алорн, и тръгнахме да търсим прекия наследник на крал Чагат — крал Увар Кривоклюния. Заварихме го да цепи дърва в двора на къщата си. Ран Вордю VI, тогавашният крал на Толнедра, живееше в дворец. Увар Кривоклюния управляваше империя поне десет пъти по-голяма от Толнедра, но обитаваше дървена хижа с капещ покрив. Дори през ум не му минаваше да нареди на някой от подчинените си да нацепи дърва за огрев. Алорните никога не са били склонни да се подчиняват на заповеди. Както и да е. Та ние заварихме Увар гол до кръста, потен като прасе, да цепи дърва с такова настървение, сякаш от това зависеше бъдещето на империята му.