Мирът беше възстановен, а ние четиримата — аз, близнаците и вълчицата — се прибрахме обратно в Долината. Вълчицата, естествено, ни изостави при къщата на Поледра, а когато се завърнах, съпругата ми ме очакваше в моята кула.
Белмакор се беше завърнал в наше отсъствие, но стоеше заключен в своята кула и отказваше да излезе. Учителя каза, че нашият брат мелсен е изпаднал в дълбока депресия, а ние го познавахме достатъчно добре и бяхме наясно, че няма смисъл да се опитваме да го развеселим. По принцип депресиите на Белмакор винаги ми изглеждаха доста съмнителни. Ако някога, когато и да е, подозренията ми се оправдаят, няма да се замисля и миг, а просто ще отида и ще завра Белзедар на някое доста неприятно място.
Споменът за онова, което последва, е доста болезнен за мен и затова ще бъда максимално лаконичен. След като години наред бе измъчван от меланхолични пристъпи, предизвикани от безкрайните ни усилия да създадем нещо, което на моменти изглеждаше илюзорно и безсмислено, Белмакор реши да последва Белсамбар в отвъдното.
Ако Поледра не беше до мен, със сигурност щях да изгубя разсъдък. Нищо друго на този свят не би успяло да ме удържи.
Естествено, Алдур призова веднага Белдин и Белзедар в Долината. По това време Белдин се навърташе из Нийсия, за да наглежда хората-змии. Колкото до Белзедар, всички предполагахме, че е бил в Малория, въпреки че се появи доста по-бързо, отколкото можеше да се очаква за такова разстояние. Но дори след като пристигна, той се чувстваше някак не на място, обграден от нашата тъга. Тогава си помислих, че това се дължи на особняшкия му нрав. През годините Белзедар се бе променил. Все още отказваше да сподели с нас каквито и да е подробности относно своя план да върне Сферата. Не че имахме кой знае каква възможност да го попитаме — той ни отбягваше почти през цялото време.
След около седмица Белзедар помоли Алдур за разрешение да напусне Долината и после отпраши за Малория.
— Струва ми се, че на твоя брат му тежи нещо — каза ми Поледра след като той си тръгна. — Мисля, че се опитва да следва едновременно два пътя. Умът му е раздвоен, защото не може да реши кой от двата е верният.
— Белзедар винаги си е бил малко странен — съгласих се аз.
— Бих те посъветвала да не му се доверяваш прекалено. Той не ти казва всичко.
— Той не ми казва нищо — троснах й се. — Откак Торак открадна Сферата от Учителя, Белзедар вечно крие нещо от нас. Честно да си кажа, любов моя, никога не съм го харесвал чак толкова, че да се поболея от мъка по него.
— Кажи го пак — усмихна ми се топло тя.
— Кое?
— „Любов моя“. Толкова ми е приятно да го чуя, а ти се обръщаш към мен по този начин много рядко.
— Чудесно знаеш какво изпитвам към теб, мила.
— И въпреки това обичам да го повтаряш.
— Бих направил всичко, за да те направя по-щастлива, любов моя. — Никога няма да ги разбера тия жени.
Двамата с Белдин си поговорихме на дълго и широко за странното поведение на Белзедар, но не можахме да стигнем до друг извод освен този, че сме безсилни пред него.
После Белдин постави друг, по-неотложен въпрос.
— В Марагор е станала една мътна и кървава — отбеляза той.
— Какво имаш предвид? — попитах.
— Прибирах се насам от Нийсия, когато чух за това, но толкова бързах, че не ми остана време да разпитам за подробности.
— И все пак?
— Някакъв идиот е разчел погрешно един от свещените им текстове. Мара трябва да е бил полузаспал, когато го е диктувал. Или пък онзи, дето го е записвал, не е разбрал нещо. Всичко опира до глагола „предполагам“. Доколкото разбрах, марагите го разбират твърде буквално. Те са започнали да нападат съседите си. Пленяват толнедранци и нийсанци и ги отвеждат в Мар Амон. Там се организират религиозни церемонии, по време на които пленниците биват убивани. После марагите ги изяждат.
— Какво ги правят после?
— Чу ме много добре, Белгарат. Марагите практикуват ритуален канибализъм.