— А Мара защо не сложи край на това?
— Откъде да го знам? Веднага, щом Учителя ми позволи, тръгвам натам. Мисля, че някой от нас трябва да си поговори сериозно с Мара. Ако Недра и Исса подочуят нещо за новите хранителни навици на марагите, тогава здравата ще загазим.
— Има ли още нещо, което може да се обърка? — избухнах аз.
— Има още много такива неща. Няма защо да се цупиш. Никой не ти е обещавал, че ще е лесно. Ще отида до Мар Амон и ще видя какво мога да направя. Ако ми потрябва помощ, ще те извикам.
— Дръж ме в течение.
— Стига да има нещо смислено за разказване. Как я карате вие двамата с Поледра?
Аз му се ухилих.
— Засрами се, Белгарат. Държиш се като влюбен сополанко.
— Знам и не можеш да си представиш какво удоволствие ми доставя това.
— Смятам да навестя близнаците. При тях винаги се намира по някое и друго буренце с първокласно пиво. Изкарах няколко десетилетия в Нийсия, а нийсанците не са и чували за бирата. Имат си други забавления хората.
— Нима?
— Пушат разни листенца, дъвчат коренчета, варят си отвари от гъбки и всичко това ги кара да се чувстват щастливи до побъркване. Идваш ли с мен при близнаците?
— Не, братко. Поледра хич не обича да й ухая на бира.
— Станал си мъж под чехъл, Белгарат.
— И това не ме притеснява ни най-малко, друже.
Ухилих му се отново и той закуцука надолу по стълбите, мърморейки под нос.
През следващите стотина години избухнаха още няколко войни между клановете на алорните. Всеки път в основата на размириците бяха членовете на Мечия култ, но алорнските крале вече можеха да се справят с тях и без чужда помощ.
Ако не се лъжа, някъде по средата на деветнайсетия век след разцепването на света Белдин навести мислите ми с молба спешно да се свържа с него. Ниисийците бяха започнали да правят редовни набези за роби в земите на марагите и марагите не им оставаха длъжни. Поговорих с Поледра и се постарах недвусмислено да покажа желанието си тя да не напуска Долината. Привидно отстъпи, но с Поледра човек никога не би могъл да е абсолютно сигурен. Естествено се цупи известно време. Поледра може да бъде невероятно сладка, когато се цупи. Гарион вероятно разбира какво имам предвид, но не и някой друг.
Целунах нацупената долна устничка на своята съпруга и поех към Марагор, макар да не бях съвсем сигурен какво точно очаква Белдин от мен. Да се опиташ да научиш марагите на ум и разум си е истинско наказание. Те са просто купчини мускули, които носят мозъка в бицепсите си. Да не говорим пък, че марагските жени очакват от своите мъже по-скоро издръжливост, отколкото интелигентност.
(Добре, Поулгара, знам, че това са камъни и в моята градина. Аз наистина харесвам марагите. Те може и да си имат своите кусури, но поне умеят да се радват на живота.)
Нашествието на марагите в Нийсия постепенно се превръщаше в истинско бедствие. Ниисийците — точно като змиите, които толкова харесват — изпълзяха в джунглата. Преди това не пропуснаха да оставят няколко изненади за нашествениците. В Нийсия фармакологията е истинско изкуство, а не всички тревички и плодчета, които растат из джунглата, карат хората да се чувстват добре. Цял куп от тях предизвикват точно обратния ефект. Хиляди мараги първо се вдървиха, после се тресоха с часове, за да умрат накрая в адски мъки, само защото бяха имали непредпазливостта да опитат съвсем безобидната на вид храна, която нийсанците бяха „забравили“ в селата си.
Побеснелите от яд мараги все пак продължиха похода си, като спираха само от време на време, за да изпекат на бавен огън някой военопленник. Те стигнаха до Стхис Стор, столицата на Нийсия, но кралица Селмисра и всичките й поданици вече се бяха изнизали в джунглата, оставяйки след себе си складове и килери, претъпкани с храна. Тъпоглавите мараги си похапнаха славно и от тази храна, което се оказа сериозна грешка.
Защо винаги съм обграден от хора, неспособни да се поучат от грешките си? Не е нужно в ръцете ти да умрат дузина твои другари, за да се досетиш, че храната, с която току-що са се натъпкали, не е била съвсем читава. Не е за вярване, но нийсанците бяха успели да отровят дори добитъка си по такъв майсторски начин, че животните изглеждаха абсолютно здрави. Но щом някой от марагите си устроеше угощение с телешко да речем, изведнъж лицето му почерняваше и той започваше да повръща кръв. Поне половината от мъжете мараги намериха смъртта си при това ялово нашествие.
Ситуацията постепенно излизаше извън контрол. Мара едва ли щеше да остане още дълго безразличен към съдбата на своите деца. Ако Исса не направеше спешно нещо, за да сложи край на това, кой знае до какво можеше да се стигне.