— А сигурни ли сме, че това е точно той, Учителю? — попитах.
Алдур кимна.
— Всички признаци са налице. Още щом го зърнеш за пръв път, веднага ще разбереш, че това е именно той. Затова върви във Вал Алорн. Увери се, че не грешим и се върни!
Ето така ми се наложи да присъствам на раждането на Черек Мечото рамо. И наистина, още щом акушерката вдигна на ръце зачервеното ревящо малко зверче, аз тутакси разбрах, че това е той. Не ме питайте как. Просто разбрах. Двамата с Черек бяхме свързани от самото начало и аз го разпознах в мига, когато го зърнах за пръв път в живота си. Поздравих щастливия баща и се върнах в Долината, за да докладвам на Учителя и — поне така се надявах — да прекарам известно време с жена си.
Посетих Алория още няколко пъти през детството на Черек и всеки следващ път двамата се опознавахме все по-добре. Като навърши десет, той вече бе достигнал ръста на зрял мъж, но нямаше никакво намерение да спира да расте. Беше висок над два метра и десет, когато, деветнайсетгодишен, наследи трона на Алория. Дадохме му известно време да привикне с трона и короната, а после аз се върнах във Вал Алорн, за да се погрижа да вземе подходяща съпруга. Вече не помня името на момичето, но така или иначе тя свърши онова, което се очакваше от нея. Черек беше на около двайсет и три, когато се роди първият му син, Драс, и на около двайсет и пет, когато вторият му син, Алгар, се появи на бял свят. Рива, неговият трети син, се роди малко след двайсет и седмия рожден ден на краля. Моят Учител беше доволен. Всичко вървеше според очакванията.
Синовете на Черек израснаха също тъй бързо. Алорните по принцип са едри хора, но Драс, Алгар и Рива надхвърляха доста представите ми за едър алорн. Да си в една стая с Черек и неговите синове беше като да се разхождаш из вековна гора. Определението „гигант“ често се използва прибързано, но що се отнася до тия четиримата, си беше съвсем удачно.
Много пъти ми се е струвало, че нашият Учител познава поне отчасти бъдещето, но той предпочиташе да не говори с нас за предстоящите събития. Знаех, че на Черек и неговите синове е отредена някаква по-специална роля, но Учителя не искаше дори да ми намекне каква точно е тя. Убеден съм, че имаше основателна причина за това. Може би, ако знаех предварително, щях да се опитам да промени по някакъв начин предстоящите събития. А това определено щеше да е сериозна грешка.
Отидох отново до Алория през лятото, когато Рива навърши осемнайсет. Оказа се, че този негов рожден ден ще има особено значение в по-нататъшния му живот, защото именно тогава получи прозвището си. Четири години по-рано по-големият брат на Рива се бе превърнал в Драс Бичия врат. Малко след това алорните кръстиха Алгар Леката стъпка. Рива, който имаше огромни длани, стана Желязната Хватка. Аз лично съм искрено убеден, че Рива наистина би могъл да направи камъка на сол, ако го стисне с все сила в лапите си.
Когато се върнах в кулата, Поледра ми бе подготвила изненада.
— Чудя се — започна тя, — дали няма да престанеш за известно време с това тичане до Алория и обратно.
— Много се надявам — отвърнах й аз. — Учителя ще реши.
— Аз лично ще говоря с Учителя — каза ми тя. — Ще бъде добре да поостанеш известно време тук.
— Така ли?
— Така е според обичая, а обичаите трябва да се спазват.
— И за кой обичай по-точно става въпрос?
— За онзи, според който бащата трябва да присъства на раждането на детето си.
Втренчих се в нея.
— Защо не ми каза по-рано?
— Нали ти казвам сега. Какво ти се яде за вечеря?
Единадесета глава
Поледра не обръщаше кажи-речи никакво внимание на бременността си.
— Това е естествен процес — ми казваше обикновено и свиваше рамене. — Не виждам защо трябва да се притеснявам от каквото и да било.
Тя продължи да се занимава с онова, което считаше за свое задължение, дори след като талията й се разрасна толкова, че отстрани движенията й започнаха да изглеждат доста странно. На няколко пъти опитах да я убедя да си почива повече, но скоро разбрах, че си губя времето.
През вековете, прекарани заедно, Поледра беше направила куп забележителни промени в интериора на моята кула. Както сигурно сте чували, аз далеч не съм най-големият чистник в света, но това никога не ме е притеснявало особено. Умереният безпорядък създава известен уют в един дом, не мислите ли? Но след като се ожених за Поледра, на всичко това беше сложен край. Преди в моята кула нямаше никакви вътрешни стени. Обичам да имам гледка от всичките си прозорци, докато работя. Разпределях жизненото си пространство както ми скимне — тази част тук за готвене, онази там за работа, другата за спане и прочее. Този модел ме устройваше чудесно, докато бях сам. От това в коя част на кулата се намирам, се подсещах и какво всъщност правя в момента.