През онази година зимата настъпи по-скоро, отколкото я бяхме очаквали и от самото начало ни даде да разберем, че ще ни измъчи доста преди да си тръгне. В далечния Север дърветата се пукаха от лютия студ, а снегът се трупаше на незапомнени по размерите си преспи. После, в един необичайно студен ден, когато от небето се сипеше сняг на ледени късове, в Долината пристигнаха четирима алорни, увити в кожи до ушите. Разпознах ги още в далечината по необичайния ръст.
— Привет, древни Белгарат — поздрави ме Черек Мечото рамо, когато излязох да посрещна него и синовете му. Никога не съм харесвал това обръщение.
— Доста сте се отдалечили от дома си, Черек — отбелязах аз. — Някакъв проблем ли е възникнал?
— Напротив, Преславни — избоботи Драс Бичия врат. Драс беше по-едър дори от баща си, а гласът извираше сякаш от дъното на ботушите му. — Моите братя откриха път към Малория.
Хвърлих по един бърз поглед на Желязната Хватка и Леката стъпка. Рива беше висок почти колкото Драс, но по-строен. Имаше страховита черна брада и пронизващи сини очи. Алгар, най-мълчаливият от тримата, беше гладко избръснат и имаше дълги атлетична крака, откъдето идваше и прозвището му.
— Бяхме излезли на лов — обясни Рива. — В далечния Север има страхотни бели мечки, а рожденият ден на мама е през пролетта. Двамата с Алгар искахме да й подарим кожено палто. Идеята не е лоша, нали?
Рива имаше по момчешки наивно излъчване, необичайно за мъж на неговата възраст. Не че беше глупав. Просто ентусиазмът му беше в излишък и всичко наоколо му се струваше прекрасно и впечатляващо. Понякога ми приличаше на бълбукащо котле.
Алгар, естествено, не каза нищо. Той почти не обелваше дума. Най-мълчаливият мъж, когото съм познавал.
— Чувал съм за тия бели мечки — казах. — Не са ли малко опасни?
Рива сви рамене.
— Че нали бяхме двамата — каза той, сякаш не ставаше въпрос за хищници, дълги над два метра и половина и тежащи почти тон. — Както и да е. В северните покрайнини на крайбрежието ледът е много дебел. Ранихме един мечок и той се опита да ни се изплъзне. Тръгнахме след него и тогава открихме моста.
— Какъв мост?
— Онзи, който ще ни отведе чак до Малория — заяви Рива небрежно, сякаш не ставаше въпрос за нещо, което алорните бяха търсили през последните две хилядолетия.
— А ще ми разкажеш ли малко повече подробности за този твой „мост“? — предложих.
— Тъкмо се канех да го сторя. Има една точка на изток, горе в Мориндланд, и друга, отсреща в Малория, която се издига на запад от земите на карандите. Между двете точки има верига от малки скални островчета. Мечокът успя да ни се измъкне някак. През онзи ден беше доста мъгливо, а тогава е трудно да забележиш бяла мечка на фона на снега. Двамата с Алгар бяхме любопитни къде се е дянал мечокът и тръгнахме по леда, като следвахме веригата от островчета. Утринта тъкмо се беше преполовила, когато подухна ветрец и разнесе мъглата. Огледахме се и какво да видим — ето ти я Малория. Все пак решихме да не продължаваме нататък. Нямаше смисъл да се издаваме пред Торак, че сме открили моста, нали? Затова веднага се върнахме обратно. Пътьом срещнахме група мориндими и те ни разказаха как са използвали моста от векове, за да посещават карандите. Всеки моринд е готов да даде всичко, което притежава, за наниз стъклени мъниста и карандските търговци явно са надушили това. Горките хорица се претрепват да събират зъби от моржове и рискуват живота си, за да убият някоя от онези опасни бели мечки, а карандите им измъкват всичко под носа за някакви си жалки дрънкулки. — Рива присви гневно очи. — Мразя лъжците и измамниците — заяви той.
Мечото рамо се ухили мрачно.
— Да сме разбрали за този мост векове по-рано, ако си бяхме направили труда да се поопознаем с мориндимите. От две хиляди години ровим из севера, за да сгащим ангараките, а мориндимите са знаели през цялото време как се стига до Малория. В бъдеще ще трябва да обръщаме повече внимание на съседите си.
(Това, ако не ме лъже паметта, беше в общи линии разговорът ни с Черек и неговите синове. Онези от вас, които са чели Книгата на Алорните, сигурно се сещат, че жрецът, написал по-ранните й части, е третирал доста свободно фактологическия материал. Което за пореден път доказва, че думите на един жрец не бива никога да се вземат твърде на сериозно.)
Хвърлих на Черек Мечото рамо един доста гневен поглед. Повече от очевидно беше накъде вървят нещата.
— Всичко това е много интересно, Черек, но защо го разказвате точно на мен?