Обмислих предложението му.
— Не — казах след известно време. — Понякога мориндимите решават, че най-добрият начин да се отървеш от прокажените е като ги застреляш отдалеч с лък и после ги изгориш на клада.
— Наистина не става — промърмори Алгар повече на себе си, отколкото на нас.
— Така или иначе, едва ли ще срещнем много мориндими толкова на юг — казах. — Пък и талисманите най-вероятно ще ни свършат добра работа.
Предположението ми обаче се оказа грешно. Двамата с Рива измайсторихме талисманите и всички заедно се отправихме на изток, като се стараехме да се движим плътно в подножието на предпланините. Не бяхме пропътували и два дена — или по-скоро две нощи, тъй като на небето светеше все пак луната — когато мориндимите започнаха да извират отвсякъде. Отначало талисманите ги държаха на разстояние, но беше само въпрос на време да ни срещне някой магьосник, който да ги приеме като предизвикателство.
Не ми се събра много сън по време на пътуването ни край планинските скатове. Склоновете на север бяха пълни с пещери и аз скривах алорните в някоя от тях, за да отида на разузнаване. Здравата ми мръзнеха лапите. Господи, какъв студ брахме само!
Разбира се, не мина много време, преди някой да ни излезе насреща с противоталисмани. За всяко проклятие си има противопроклятие. Побитите на колове противоталисмани говореха по-красноречиво от нечие присъствие — магьосниците ни бяха взели мярката и то вкупом. Това беше доста странно, защото мориндимските магьосници обикновено са много завистливи и почти никога не работят заедно. А тъй като на практика те диктуват отношенията между клановете, подобно струпване на мориндими на едно и също място ми изглеждаше невъзможно.
Луната, разбира се, нямаше никакво намерение да се съобразява с нашите проблеми и от ден на ден ставаше все по-блестяща и пълнолика, докато накрая овалът й се превърна в идеален кръг. Черек и неговите синове недоумяваха защо луната продължава да изгрява дори след като слънцето е спряло да го прави. Опитах се да им обясня, но когато стигнах до разликите в орбитите на луната и слънцето, ги изгубих за каузата. Накрая просто им казах: „Двете светила си имат различни пътеки“ — и оставих нещата дотам. Така или иначе, пълнолунието ни изигра доста мръсна шега. Когато лунният диск се извиси на небето в пълния си блясък, в покритата със сняг пустош стана светло като ден. Ярката светлина беше последното нещо, от което се нуждаехме в момента. От друга страна, мориндимите чакаха точно това.
Скрих за пореден път Черек и неговите момчета в една пещера малко преди луната да залезе и отидох да поразузная наоколо. На не повече от миля на изток от пещерата открих мориндимите. Бяха хиляди.
Седнах на задните си крака и започнах да сипя проклятия. Между другото вълците се доста добри в проклетосването. Това необичайно струпване на толкова мориндими на едно място — май се бяха събрали всички кланове — препречваше пътя, без да ни остави надежда за каквото и да било промъкване.
Изредих всичките си проклятия и после се върнах в пещерата при задрямалите алорни, където приех човешката си форма.
— По-добре се събуждайте — казах на спътниците си.
— Какво има? — попита Черек и отметна завивката си.
— Всички мориндими са се събрали на куп и са препречили пътя ни на не повече от миля оттук.
— Не може да бъде — възпротиви се Рива. — Клановете никога не се събират на едно и също място.
— Очевидно правилата са се променили.
— Какво ще правим сега? — поинтересува се Драс.
— Не можем ли да се промъкнем край тях? — попита Черек.
— Нямаме никакви шансове — казах аз. — Пръснали са се в редица, дълга няколко мили.
— И какво ще правим сега? — обади се отново Драс. Той имаше навика да се повтаря, когато нещо го тревожеше.
— Работя по въпроса — казах и се замислих.
Едно поне беше сигурно. Някой беше пуснал мухата на мориндимите. Рива беше прав — клановете никога не се съюзяваха. Но някой бе намерил начин да промени това и този някой едва ли беше мориндим. Трескаво прехвърлях през главата си всевъзможни решения на проблема, но нито едно от тях не ми се струваше приемливо. Всеки клан си имаше свой магьосник, а всеки магьосник — свой „домашен“ демон. Изгрееше ли отново луната, ние четиримата най-вероятно щяхме да се окажем заринати от същества, които обикновено живеят в ада. Определено се нуждаех от помощ.
Не знам как ми хрумна това, но…
(Грешка. Сега се сетих откъде ми хрумна.)
— Там ли си още? — попитах тихо.