— Естествено.
— Имам проблем.
— Май наистина имаш.
— Как да постъпя?
— Не ми е разрешено да ти кажа.
— А в Долината как ми каза?
— Онова беше друга работа. Мисли, Белгарат. Познаваш мориндимите и знаеш колко трудно е да се контролира един демон. Магьосникът трябва да бъде невероятно концентриран, за да успее да удържи демона да не се обърне срещу него самия. Това не ти ли подсказва нещо?
— Трябва някакси да наруша концентрацията им?
— Това въпрос ли е? Защото ако е въпрос, няма да мога да ти отговоря. Не ми е позволено.
— Добре тогава, не е въпрос. Какво мислиш за идеята ми? Твоите правила позволяват ли да ми казваш дали една идея е добра или лоша?
— Само в най-общи линии. Мисля, че тази е добра.
— Ще е малко странно, но е по-добре от нищо.
Предложих няколко възможни решения и тихият глас в главата ми ги отхвърли едно по едно. Постепенно идеите, които ми идваха, ставаха все по-екзотични. За мой ужас безтелесният глас намираше най-налудничавите ми подмятания за най-перспективни. Иначе безспорно е вярно, че в подобни ситуации човек трябва да развърже въображението си.
— Да не си полудял? — възкликна Рива, след като разказах на алорните какво съм намислил.
— Да се надяваме за доброто на всички ни, че не съм още — казах му аз. — Боя се обаче че друг изход просто няма. В противен случай ще трябва да обърнем гръб на мориндимите и просто да се приберем у дома, а не мисля, че ни е позволено.
— И кога ще го направиш? — попита ме Черек.
— Още щом луната изгрее. Искам аз да избера момента, а не да оставя инициативата на някой татуиран магьосник.
— Защо да чакаме? — поинтересува се Драс. — Защо не го направим още сега?
— Защото ще ми е нужна светлина, за да начертая символите в снега. Никак, ама никак не ми се иска да пропусна някой. Сега опитайте да поспите. Вероятно ще мине доста време, преди да ви се отдаде отново тази възможност.
Аз излязох навън, за да остана на пост.
Беше нервна вечер, т.е. ден. Дните и нощите се сливат в едно, когато настъпи арктическата нощ. Планът, който загадъчният глас на Необходимостта бе одобрил, ми изглеждаше толкова налудничав, че не можех просто да го изхвърля от главата си дори за известно време. А прехвърлянето на налудничави планове определено не е най-приятният начин за запълване на времето.
След като прецених, че луната ще изгрее съвсем скоро, влязох в пещерата и събудих другарите си.
— Не искам да стоите твърде близо до мен — посъветвах ги аз. — Няма защо да се оставяме да ни избият всичките.
— А аз си мислех, че знаеш какво правиш! — възпротиви се Драс. Той беше доста емоционална натура и въпреки огромния ръст, в гласа му се промъкна писклива нотка.
— На теория, да — казах му аз, — но никога преди не съм опитвал нещо подобно, затова не е изключено всичко да се обърка. Трябва да изчакам магьосниците първо да призоват своите демони и чак тогава да действам. Накратко, бъдете готови да си плюете на петите. Да вървим!
Излязохме от пещерата и аз се взрях на изток. Бледото сияние над хоризонта показваше, че луната скоро ще изгрее. Затова всички се насочихме към мястото, където бях зърнал мориндимите. Не след дълго се изкачихме на един хълм и в полето пред нас забелязахме нашите противници. Да гледаш събуждането на един мориндим през зимата е доста зловеща гледка. За броени секунди пустошта пред нас се превърна в някакво подобие на оживяло гробище. Зиме, когато замръкнат на открито, мориндимите спят заровени под снега. Снегът, естествено, е студен, но отвън въздухът е още по-студен. Та думата ми беше за това каква неприятна гледка е да зърнеш как няколко хиляди мориндими се надигат от снега, подобно на възкръсващи от гробовете мъртъвци.
Магьосниците най-вероятно не бяха спали повече от мен. И те имаха доста работа. Всеки от тях вече бе очертал нужните символи и се бе наместил в границите на защитния си кръг. Един по един магьосниците започнаха да мълвят и припяват своите заклинания. Ние естествено не ги чувахме. Никой мориндимски магьосник не изговаря заклинанията си ясно и на висок глас — те се считат за нещо като занаятчийска тайна и магьосниците ги пазят ревностно.
Прецених, че върхът на хълма е удачно място за позиция и спрях да начертая своите символи. Скоро затворих защитния си кръг и се настаних удобно в него.
Долу горе по това време някои от диваците в полето ни забелязаха, развикаха се и взеха да ни сочат. Магьосниците започнаха да ме проклинат и да ме засипват с предизвикателства. Това е нещо като обичай при тях. Отделят на празните заплахи повече време, отколкото на самото призоваване на демоните. Аз, разбира се, реших, че не си струва да им играя по свирката.