Демоните започнаха да се появяват един по един. Имаха различен размер, в зависимост от умението на магьосника, който ги бе призовал. Някои бяха не по-големи от импове, други — огромни като къщи. Всички бяха отвратителни, но друго не можеше и да се очаква. Имаше и още една прилика помежду им — те до един димяха в студа. Както се сещате, бяха ги призовали от място с далеч по-топъл климат.
Аз изчаквах. Едва когато всички демони бяха налице, започнах да събирам Волята си. Оказа се доста по-лесно, отколкото бях предполагал, тъй като ставаше въпрос само за илюзия. Все пак не бързах да изрека Думата. Исках да ги зашлевя с изненада в най-удачния момент.
Нямате представа колко трудно е да удържаш Волята си, когато е достигнала връхната си точка и напира да излети на свобода. Усетих как косата ми постепенно се изправя. Накрая ми се струваше, че ще експлодирам всеки момент.
После някой в тълпата долу наду рога си. Предполагам, че това е бил уговореният сигнал. Всички магьосници започнаха да кряскат заповеди и виещите демони се юрнаха към нас.
— Гледайте! — извиках им аз и посочих с драматичен жест на юг. Признавам, бях усилил многократно гласа си. Театралниченето беше част от моя замисъл.
После, маниерничейки като шарлатанин от селски панаир, изрекох думите, които освободиха моята Воля, при това с глас, който сигурно се е чул чак в Кел.
— Изгрей! — изревах… И слънцето изгря.
(О, я стига. Чудесно знаете, че това е невъзможно. Никой не може да заповядва на слънцето. Не бъдете толкова лековерни.
Признавам все пак, че илюзията ми се получи доста прилична.)
Мориндимите замръзнаха по местата си като поразени от мълния. Моята хитринка направо ги вкамени. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че една голяма част от тях просто припаднаха?
Демоните потръпнаха. Повечето от тях се заизвиваха като лятна мараня, приемайки истинската си форма. И естествено първата им работа беше да се обърнат срещу доскорошните си господари. Това предизвика паника сред мориндимите в полето. Предполагам, че някои от тях не са спрели да тичат поне година след това.
Имаше обаче осем или най-много десет магьосника, които не загубиха контрол над демоните си. След кратко колебание техните адски чудовища продължиха да се носят към мен в галоп. Признавам си, че искрено се бях надявал номерът с фалшивото слънце да види сметката на всички. Въобще не изгарях от желание да предприема следващата стъпка от своя план.
— Надявам се, че си преценил правилно нещата — промърморих на неканения си гост.
— Довери ми се.
Мразя когато някой ми излезе с тая приказка.
Въобще не си направих труда да мърморя под носа си. И без друго едва ли някой щеше да събере достатъчно кураж, за да се опита да повтори моето изпълнение. Изрекох заклинанието със старанието на ученик, застанал пред най-строгия учител. Вече ми беше почти невъзможно да поддържам концентрацията си, затова моята илюзия премигна и после изчезна, оставяйки ме да се оправям само с помощта на лунната светлина.
Последва ново трептене на въздуха, този път доста по-близо, отколкото ми се искаше. Беше окъпано в кърваво червено. После аленото сияние се сгъсти и придоби материален вид. Повечето от мориндимските магьосници са невероятно изобретателни, когато се наложи да измислят форма, в която да „затворят“ своя демон. Аз лично предпочитам да не се задълбочавам в детайли като люспи, пипала и прочие. Обикновено избирам форма, близка до човешката и единствената волност, която си позволявам, е да прибавя чифт рога, но се концентрирам върху тях така, сякаш животът ми зависи от това.
Земята потрепери. Не си бях дал сметка колко голямо е всъщност това нещо. Между другото, нещото беше демон-лорд, а в ада размерът явно съответстваше на ранга.
Отначало демонът, естествено, опита да се обърне против мен и брадата ми се осея с тънки ледени висулки от замръзналата пот.
— Престани! — заповядах му накрая раздразнено. — Просто направи това, което ще ти кажа, и веднага те пускам обратно на топло.
Още не мога да го повярвам, но думите ми бяха точно тези!
Между другото, това може и да ми е спасило живота. Демонът-лорд димеше във въздуха. Разбирах чудесно раздразнението му. Опитайте се и вие да се поставите на негово място — от огнената паст на ада право сред убийствения студ на арктическата зима! Нищо чудно, че се беше разбеснял така. Само след броени минути започна да посинява, а тракането на зъбите му се чуваше сигурно на десетина мили околовръст.