— Върви и разгони тия демони, дето са хукнали нагоре по хълма! — заповядах му аз.
— Ти си Белгарат, нали така? — Това беше най-отвратителният глас, който съм чувал през живота си. Бях изненадан от факта, че репутацията ми е прекрачила дори границите на ада. Това би могло все пак да мине за едно нелошо постижение.
— Кажи на твоя Господар, че на моя Господар това хич не му харесва.
— Ще му предам. Сега иди и си свърши работата, преди рогата ти да са замръзнали окончателно.
Не знам как точно успях да го направя. Може би ми помогна студът или пък Владетелят на ада бе заповядал лично на демона-лорд да се пренесе в нашия свят, за да предаде неговото съобщение за Алдур. Може пък присъствието на Необходимостта да е впечатлило чудовището. А може просто да съм бил достатъчно силен и да съм овладял демона благодарение на собствената си мощ, макар това последното да ми се струва малко вероятно. Така или иначе, демонът-лорд се извиси в цял ръст (който определено беше впечатляващ) и изръмжа нещо абсолютно неразбираемо за мен. Останалите демони изчезнаха на мига, а магьосниците, които ги бяха призовали, изпопадаха в снега и взеха да се гърчат.
— Добра работа — похвалих аз демона-лорд. — Сега можеш да си вървиш у дома. Наспи се на топло.
Толкова пъти съм се опитвал да обясня на Гарион, че тези неща се правят със стил. Белмакор ме научи на това.
Черек и неговите синове бяха проследили всичко от разстояние и след като освободих демона, вместо да се приближат, заотстъпваха неуверено.
— О, я стига! — смъмрих ги аз. — Връщайте се обратно!
И четиримата явно не изгаряха от желание да го сторят, но накрая все пак се подчиниха. През цялото време ме зяпаха така, че очите им за малко да изхвръкнат от орбитите.
— Имам още малко работа тук — казах им аз. — Тръгвайте на изток. Аз ще ви настигна.
— Такова… какво си намислил? — попита ме Черек със страхопочитание в гласа.
— Рива беше прав — отвърнах му аз. — Това малко събиране никак не се връзва с нрава на мориндимите. Някой друг ги е подкокоросал. Ще разбера кой е и ще му кажа да престане. Изток е натам — посочих им накрая към новоизгрялата луна.
— Колко време ще ти отнеме това? — попита Рива.
— Нямам представа. Просто вървете на изток. — После приех облика на вълк и на свой ред хукнах на юг. От няколко дни долавях някакви странни вълни, които идваха именно от тази посока.
Щом се измъкнах от обсега на мислите на моите алорни и обърканите брътвежи на все още гърчещите се мориндимски магьосници, аз поспрях и внимателно „опипах“ околността със собствения си мисловен импулс.
Излъчването, което долових, ми беше много познато. Трябваше и сам да се досетя още преди — Белзедар.
Незабавно изтеглих мисълта си обратно. Какво правеше той? Очевидно ни бе проследил, но защо? Нима бе намислил да ни помогне? Ако такова бе намерението му, защо не бе побързал, за да ни настигне? Защо вместо това се промъкваше в гръб?
Откак Торак бе откраднал Сферата, въобще не можех да разбера Белзедар. С всеки изминал ден той ставаше все по-дистанциран и по-потаен. Можех просто да насоча мисълта си към него и да го поканя да се присъедини към нас, но по някаква причина не го направих. Исках първо да разбера какво е намислил. По принцип не съм подозрителен човек, но Белзедар се бе държал странно през последните две хиляди години и затова реших този път да не му се доверявам напълно.
Вече знаех къде приблизително се намира в момента. Затова тръгнах нагоре по северния склон на планината, като от време на време изпращах по някой мисловен импулс в предполагаемата посока.
(Запомнете това — когато се опитвате да откриете някой със сходно на вашето съзнание, не оставайте твърде дълго във връзка с него, защото ще долови присъствието ви. Опитайте се просто да го „опипате“ с мисълта си. Не му давайте време да разбере, че някой го търси. За да постигнете това умение е необходима доста практика, но ако се упражнявате непрекъснато, няма начин да не го усвоите.)
Вече съвсем бях стеснил кръга, когато забелязах огъня. Идиот! Опитва се да ме изненада, а пали огън! Вълчият ми език увисна от едната страна на муцуната. Не можех да сдържа смеха си. Престанах да тичам и се запромъквах към огъня, влачейки се по корем, сантиметър по сантиметър.
После го видях да стои край онзи негов смехотворен огън. Не беше сам. С него имаше и един мориндим. Мориндимът беше мършав стар мъж, омотан в кожи. Черепът, кацнал на върха на неговата тояга, говореше красноречиво, че старецът е магьосник.
Приближих се, доколкото можах. Да се промъкнеш до някого в снега далеч не е толкова лесна работа, колкото изглежда. Вярно че той приглушаваше шума от всяко мое движение, но пък въздухът беше толкова студен, че цялото ми тяло димеше. Добре, че вълчият кожух ме предпазваше донякъде от нечовешкия студ. И тъй, аз се заслушах, с корем, прилепен о снега.