Той опита да ме атакува още веднъж с огнени кълба, но аз изгасях всяко от тях още преди да успее да го запрати към мен. Можех да си поиграя още известно време с него, но той започна да усеща, че е изгубил безвъзвратно. Вече нямаше никакъв смисъл да го обсипвам с магически атаки, затова просто се нахвърлих върху него с голи ръце и го напердаших. Сигурно можех да го подредя още по-добре по цял куп други начини, но незнайно защо мисълта за неговото предателство предизвикваше у мен желание за чисто физическа саморазправа. Налагах го известно време с юмруци и в началото дори се опита да ми отвърне, което ми достави още по-голямо удовлетворение.
Накрая издебнах подходящия момент и с един чудесно премерен удар по челюстта го повалих в безсъзнание.
— Заслужи си го — измърморих задъхано. Беше глупаво, разбира се, тъй като чудесно знаех, че той не ме чува, но все пак трябваше да кажа нещо.
Въпреки задоволителния резултат обаче се появи нов проблем. Какво щях да го правя сега? Нямах намерение да го убивам, а ударът, с който го повалих, едва ли щеше да го държи в несвяст още дълго. Бях сигурен, че правилата забраняват на моя „посетител“ да ми подскаже верния отговор. Налагаше се сам да реша как да постъпя.
Огледах проснатото в краката ми тяло. В настоящото си състояние Зедар не представляваше заплаха за никого. Следователно всичко, което се искаше от мен, бе да не му позволя да се съвземе. Подхванах го под мишниците и го завлякох под дърветата. Там го покрих с клони. Независимо от всичко, не исках да измръзне до смърт или да се задуши под някоя снежна преспа. После проврях ръка през клоните, сложих длан върху лицето му и концентрирах Волята си.
— Всичко това трябва да е било доста изтощително за теб, Зедар — казах. — Защо не вземеш да поспиш за известно време?
Накрая освободих Волята си. Сега Зедар щеше да спи поне шест месеца, а дотогава ние с алорните отдавна да сме приключили мисията си в Ктол Мишрак.
Почувствах невероятно удовлетворение от взетото решение и побързах да приема вълчия си облик.
После хукнах, за да настигна Черек и неговите момчета.
Четиринадесета глава
Очевидно новината за моя „демоничен“ подвиг се бе разнесла бързо, защото не срещнахме нито един мориндим чак до южната граница на Мориндланд. Луната се бе отнесла на юг, но северните сияния осветяваха небето достатъчно и ние пътувахме сравнително приятно. Не след дълго се добрахме до бреговете на Морето на Торак.
За наш късмет, брегът беше задръстен от всевъзможни дървени отломки. В противен случай едва ли щяхме да разберем къде свършва сушата и къде започва морето. Пясъкът беше почти толкова гладък, колкото и замръзналото море. Навсякъде беше натрупал сняг до колене.
— Оттук трябва да продължим на север по бреговата линия — каза ни Рива. — По някое време брегът кривва на изток. Мостът трябва да е там някъде.
— По-добре ще е да се държим далеч от този твой мост — казах му аз.
— Какво?
— Торак знае, че идваме, а вече сигурно е разбрал, че Зедар няма да ни спре. Не е изключено да ни е подготвил цял куп изненади по протежението на онези скални островчета. Предлагам вместо това да прекосим морето направо по леда.
— Но тук няма никакви ориентири, Белгарат — възрази Рива. — Освен това не можем да се водим и по слънцето. Ще се изгубим.
— Няма да се изгубим, Рива. Аз имам добро усещане за посока.
— Дори на тъмно?
— Да.
Огледах се наоколо, присвивайки очи под напора на пронизващия вятър, който ни връхлиташе от северозапад.
— Нека първо се прислоним ей зад онази купчина дървени отломки — казах. — Ще си запалим огън, ще си приготвим топла храна и ще поспим малко. Следващите няколко дни няма да са измежду най-приятните в живота ни.
Прекосяването на открито заледено пространство посред зима е едно от най-неприятните изживявания, които могат да ти дойдат до главата. Отдалечиш ли се веднъж от брега, вече нищо не може да спре убийствения леден вятър. А арктическият вятър никога не спира. Е, поне помита снега от ледената повърхност, та не се налага да газиш в снежни преспи. Но и без преспи проблемите са повече от достатъчно. Когато стане въпрос за прекосяване на заледено пространство, хората обикновено имат предвид замръзнало езеро, чиято повърхност е гладка почти като плота на маса. При морето обаче, заради приливите и отливите, нещата стоят другояче. Непрекъснатото покачване и снижаване нивото на водата през есента и ранната зима разчупва многократно леда, преди още да е успял да стане достатъчно дебел. Така по замръзналата морска повърхност се образуват безбройни зъбери, което прави прекосяването й почти толкова трудно, колкото и преодоляването на скалист планински участък. На мен поне това никак не ми допадна.