Смъкнахме се бавно по склона на дюната и навлязохме сред изкривените недъгави дървета. След като се добрахме до една от просеките, аз разритах снега и огледах внимателно повърхността.
— Лед — отбелязах със задоволство. — Пробий дупка в него, Драс. Трябва да видя каква е водата отдолу.
— Само се чудиш как да изтъпиш острието на секирата ми, Белгарат — оплака се Бичия врат.
— Пак ще я наточиш. Сега пробий дупка.
Той промърмори няколко нечленоразделни проклятия, после вдигна високо секирата си и огромните му рамене набъбнаха до пръсване. След няколко минути от дъното на издълбаната в леда дупка започна да струи вода. Цветът й се оказа кафеникав.
— Достатъчно — казах аз на огромния алорн.
После се наведох и загребах с шепа.
— Водата е блатна — обявих, след като я помирисах за всеки случай. — Май твоите конски вътрешности са казвали истината, Черек. Това наистина е най-късметлийската ти година. Хайде да се върнем на брега и да закусим.
Тръгнах по обратния път и Алгар ме последва пръв.
— Бих казал, че това е и твоята най-късметлийска година, Белгарат — промърмори той. — Татко сигурно щеше доста да се вкисне, ако не бяхме открили блатото.
— Аз просто не мога да загубя, Алгар — отвърнах му весело. — Щом се върнем на брега, съм готов да хвърлям заровете цял ден с кой да е от вас.
— Аз не играя на зарове.
Върнахме се в нашия заслон и Рива сготви обилна закуска. Готвенето е занимание, което никой освен моята дъщеря не харесва. Странно, но Рива се оказа доста добър готвач.
(Това май не го знаеше, а, Поул?)
— Ти ще познаеш ли онова място, ако го видиш? — изломоти Драс с пълна с бекон уста.
— Едва ли ще е толкова трудно за разпознаване — отвърнах му аз невъзмутимо. — Нали това е единственият град на север от реката.
— О — каза той, — не знаех.
— Освен това над него винаги се стеле гъста пелена от облаци — допълних.
Драс се намръщи.
— И каква е причината за това?
— Торак. Поне Белдин смята така.
— И за какво му е притрябвало да прави нещо подобно?
Свих рамене.
— Може би мрази слънцето.
Не исках да изпадам в твърде екзотични подробности. Това объркваше Драс. Той предпочиташе нещата да са простички, разбираеми и добре познати.
(Извинявам се на целия драсниански народ за тази своя последна забележка. Драс беше храбър, силен и абсолютно отдаден на мисията си, но понякога мисълта му просто течеше малко бавно. Неговите наследници отдавна са надраснали този негов недостатък. И ако някой се съмнява в това, предлагам му да опита да води делови преговори с принц Кхелдар.)
— Добре тогава — казах им аз, след като бяхме хапнали до насита. — Торак в никакъв случай не е глупак. Освен това, захване ли се с нещо, никога не се отказва. Почти съм сигурен, че знае за онзи мост. Още повече, щом карандите го използват, за да търгуват с мориндимите. Нека да не забравяме, че карандите също са поклонници на Торак. Но пък те сигурно са използвали моста през лятото, когато там няма и следа от лед. Не мисля, че Торак го е включил в сметките си.
— И каква е ползата за нас от всичко това? — попита Черек.
— Убеден съм, че Торак ни очаква, но ни чака да се появим от север, т.е. от посоката, в която се намира мостът. Ако е поставил някои от своите хора в засада, те най-вероятно са там някъде.
Рива се засмя доволно.
— Но ние няма да дойдем от север, нали? Вместо това ще се появим от запад.
— Добра идея — промърмори Алгар с абсолютно сериозно изражение. Макар да го прикриваше добре, Алгар беше доста по-умен от своите братя. От баща си — също. Може би точно затова не си и правеше труда да ги убеждава в каквото и да било.
— Аз пък мога да се погрижа ангараките да не откъснат поглед от северния хоризонт — продължих аз. — Сега, след като снежната буря утихна, мога без проблеми да декорирам брега около вашия мост с отпечатъци от стъпки и да напарфюмирам околните храсти с нашата миризма. Това би трябвало да е достатъчно, за да ни отърве от чандимите.
— Чандими? — Драс отново впери в мен неразбиращ поглед.
— Хрътките на Торак. Те ще се опитат да ни надушат. Аз пък ще им дам достатъчно следи за душене, но в северна посока. Ако внимаваме, ще можем да се доберем чак до Ктол Мишрак, без някой да ни забележи.
— Ти си знаел всичко това още от самото начало, нали, Белгарат? Затова ни накара да преминем по леда, вместо да използваме моста.
Свих рамене.
— Естествено — отвърнах скромно. Което си беше най-безсрамна лъжа. Бях се сетил за този вариант само броени минути преди това. Но когато си имаш работа с алорни, винаги е по-добре да те мислят за най-големия умник на света. Освен това, вероятно много скоро щеше да настъпи моментът, в който ще ми се наложи да импровизирам, и тогава нямаше да има време за губене в излишни спорове.