— Още ли се движим в график?
— Да, в случай че приключите тази вечер. Оставите ли го за утре, със сигурност ще си имате неприятности. И не опитвай да се свържеш пак с мен — не и преди да сте се измъкнали от града. Ще ми бъде забранено да ти отговарям. Успех! — И той пак се изгуби.
Денят продължи не повече от три часа, но те ми се сториха като три години. Когато колебливата дневна светлина най-после се стопи без остатък, аз вече бях успял да се изнервя до краен предел.
— Да вървим — казах на алорните. — Ако ни се изпречат някакви ангараки, постарайте се да ги неутрализирате бързо. И никакви излишни шумове.
— Какъв е планът? — попита ме Черек.
— Ще го доизмисля пътьом — отвърнах му аз.
Черек преглътна така, сякаш на гърлото му бе застанала буца, голяма колкото неговия юмрук.
— Води ни — каза той все пак.
Говорете каквото си искате за алорните, но не смейте да поставяте под съмнение тяхната смелост.
Измъкнахме се от гъстака и кажи-речи пропълзяхме до ръба на блатото. Вече не се притеснявах особено за следите, които оставяхме. Гролимите, охраняващи тази част на блатото, бяха изпотъпкали всичко наоколо. Тук-там се виждаха и следи от огромните лапи на чандимите.
Късметът ни продължаваше да работи. През последните няколко часа силният западен вятър бе помел снега от хълмовете. След не повече от час се озовахме на върха на един от тях и оттам за пръв път успяхме да огледаме Града на вечната нощ. Видяхме кулата на Торак, но не това бе най-голямата ми грижа в момента. Проблемът беше, че Ктол Мишрак се оказа заобиколен от доста солидна на вид каменна стена. Избълвах няколко кратки проклятия.
— Какво има? — попита Драс.
— Не виждаш ли стената?
— Виждам я.
— Това значи, че ще трябва да се промъкнем през някоя от портите, а вие тримата никак не приличате на гролими.
Той сви рамене.
— Много се притесняваш, Белгарат — изломоти после. — Просто ще избием пазачите.
— Май ще трябва да се измисли нещо по-добро от това — каза тихо Алгар. — Хайде да проверим колко висока е стената.
Вятърът бе облизал снега от хълмовете, но този сняг все някъде трябваше да се е дянал. Скоро разбрахме къде точно. В подножието на хълма ни очакваха преспи, дълбоки поне два метра.
— Няма смисъл, Белгарат — каза ми Черек мрачно. — Ще се наложи да минем по пътя.
Той посочи тясната криволичеща линийка, която свързваше склона на хълма с градската порта.
— Черек, този път е по-крив от змия с потрошен гръбнак. Освен това снегът от двете му страни е натрупан на такава височина, че въобще няма да можем да видим, ако някой тръгне да ни пресреща. Ще се сблъскаме с него още преди да сме успели да го чуем.
Черек смръщи вежди.
— Просто ще бъдем нащрек — каза той след кратко умуване. — Ако успеем да ударим първи, какво по-голямо преимущество ще ни е необходимо?
Това си беше пълна идиотщина, но пък и аз не можех да се сетя за нищо по-добро. Освен това нямахме излишно време за умуване. Имахме работа в Ктол Мишрак, която не търпеше отлагане.
— Добре, ще опитаме — предадох се аз.
Наистина срещнахме един гролим на път за града, но Рива и Алгар му видяха сметката с кинжалите си преди да успее да гъкне. После двамата го хванаха за ръцете и краката, залюляха го няколко пъти и го прехвърлиха над ръба на струпания встрани от пътя сняг. В това време Драс прикри локвата кръв с няколко шепи сняг.
— Моите синове работят добре заедно, не мислиш ли? — отбеляза Черек с бащинска гордост.
— Много добре се справиха — съгласих се аз. — А как да се махнем от тази пътека, преди да сме стигнали до градските порти?
— Ще се приближим още малко и после ще си пробием тунел през снега. Последният ще срути тавана след себе си. Никой няма да разбере, че сме припарвали насам.
— Хитро. Как сам не се сетих за това?
— Вероятно защото не живееш в покрита със сняг страна. Когато бях на петнайсет, във Вал Алорн имаше една омъжена жена, на която бях хвърлил око. Нейният съпруг беше стар и много ревнив. През цялата зима поддържах тунел под снега чак до къщата им.
— Какъв невероятно интригуващ епизод от твоето юношество. А тя на колко години беше?
— О, на около трийсет и пет или нещо такова. Научи ме на куп неща.
— Сигурно.
— Мога да ти разкажа, ако искаш.
— Може би някой друг път. В момента съм твърде зает. (Тоя разговор май трудно ще го намерите в Книгата на Алорните, а?)
Алгар вървеше на няколко метра пред нас и надзърташе внимателно отвъд всеки ръб. Накрая се върна обратно.
— Дотук е добре — отбеляза кратко. — Портите са кажи-речи след следващия завой.