— Работя по въпроса.
Наистина се бях размислил здравата и изведнъж ме осени спасителната идея. Убеден бях, че ще проработи, тъй като вече я бях използвал веднъж.
— Хайде да се изтеглим в тази улица — промърморих тихо. — Ще трябва да се преобразя.
— Като вълк далеч не си толкова голям, колкото са те, Белгарат — отбеляза Черек.
— Нямам намерение да се преобразявам във вълк — успокоих го аз. — Между другото, няма да е зле да отстъпите на няколко крачки. Може и да се окаже опасно, поне докато не успея да овладея процеса.
Тримата отстъпиха нервно.
Не се превърнах във вълк, нито пък в сова или орел, още по-малко в дракон.
Преобразих се в порова котка.
Алорните се отдръпнаха още повече.
Номерът сигурно нямаше да се получи, ако Хрътките на Торак бяха истински кучета. И най-глупавото куче знае, че скунксовете и поровите котки трябва да се заобикалят отдалече. Но чандимите всъщност не бяха кучета. Те бяха гролими и това ги караше да гледат на дивите животни с презрение. Размахах заплашително петнистата си опашка и изсъсках предупредително, за да се поупражня. След това се насочих право към чандимите. Щом приближих достатъчно, за да ме видят, единият от тях изръмжа:
— Махай се! — Гласът му звучеше така, сякаш дъвчеше думите.
Не му обърнах никакво внимание и продължих да се приближавам. Като прецених, че са вече в обсега ми, се обърнах и насочих най-опасната част от новопридобитото си тяло право към тях.
(Не мисля, че е необходимо да изпадам в подробности. Самата процедура беше доста нелицеприятна, а аз не искам да обидя дамите, които биха прочели моите писания.)
Когато едно истинско куче бъде „напарфюмирано“ от скункс или от порова котка, то тутакси надава пронизителен вой, съпроводен от сърцераздирателно квичене и джавкане, за да може целият свят да разбере колко неприятно му е всъщност. Вече обясних, че стражите пред кулата на Торак не бяха истински кучета, но въпреки това се разквичаха като наритани помияри и тутакси взеха да се търкалят в снега и да търкат бясно с лапи муцуните и очите си.
Гледах ги известно време от чисто научно любопитство и след това им пръснах още една доза, за всеки случай.
Когато ги видях за последен път, те търчаха като бесни из площада, спирайки на всеки няколко метра, за да се отъркалят отново в снега. Вече не джавкаха, а просто скимтяха.
Приех собствената си форма и махнах на Черек и момчетата да се приближат. После се обърнах към вратата и я докоснах с върховете на пръстите си. Почти на мига открих тайната ключалка, която се оказа учудващо елементарна. Елиминирах я и отворих бавно вратата, милиметър по милиметър. Въпреки това пантите проскърцаха. Звукът ми се стори почти пронизителен, но не вярвам да се е чул твърде надалеч.
Черек и синовете му доближиха на няколко метра от мен и се заковаха на място.
— Хайде де — прошепнах им аз нетърпеливо.
— Ъ-ъ… добре, Белгарат — каза Черек крайно колебливо. — Всъщност защо не тръгнеш пръв? Ние ще те последваме.
Той май се опитваше да си задържи дъха.
— Не ставай идиот — троснах му се аз. — Чандимите отнесоха цялата воня. Не съм толкова несръчен, че да се опръскам сам.
Въпреки уверенията ми, четиримата гиганти се приближиха доста неохотно.
Аз промърморих няколко защитни заклинания и се промъкнах с рамото напред в пълния мрак, който цареше във вътрешността на кулата. От малката торбичка на кръста си измъкнах свещ и докоснах фитила й с палец. Мижавото пламъче освети неголямото помещение, в дъното на което мярнах извисяващо се нагоре стълбище.
— Сега накъде? — попита нервно Черек.
— Нагоре по стълбите, предполагам — отвърнах му аз и посочих виещата се в мрака желязна спирала. — Няма кой знае каква полза да си строиш кула, ако не смяташ да се заселиш на върха й. И все пак първо ще огледам наоколо.
Прикрих пламъчето на свещта с длан и огледах помещението. Зад стълбището открих врата, която не бях видял преди. Докоснах я и веднага усетих стълбите от другата й страна. Те обаче слизаха надолу. Обзе ме усещането, че все някога ще трябва да разбера къде водят. Не знаех защо, просто усещах, че се налага. През следващите близо три хиляди години запазих спомена за това къде точно се намират стълбите. После, когато се върнах в Ктол Мишрак заедно с Гарион и Силк, най-накрая разбрах какъв е бил смисълът на всичко това.
Тогава обаче просто се върнах обратно при алорните, посочих им железните стълби, които водеха нагоре, и им казах:
— Оттук. Да вървим!
Черек кимна, пое свещта от мен и после измъкна меча си. Тръгна нагоре, следван от Рива и Алгар. Ние с Драс останахме последни.