— Не — заявих категорично аз. — На всеки от нас са отредени важни дела и умирането в Ктол Мишрак не е сред тях.
Втренчих се в кутията с присвити очи.
— Искам всеки от вас да се вслуша внимателно в гласа на сърцето си. Сферата е най-могъщото нещо на света. Онзи, който я вземе в ръце, ще може да направи каквото си пожелае, но Сферата ще очаква от него да върши само онова, което е необходимо. Това парче скала също има свое предназначение и ако някой се опита да кривне от предначертания път, Сферата никак няма да му се зарадва. Торак изпита нейния гняв на гърба си. Трябва ни човек, който да не е прекалено амбициозен. Трябва да ни човек, който доброволно ще посвети живота си на Сферата, без да има правото да я използва. Ако мисълта за неограничената й мощ гъделичка дори мъничко самолюбието ви, тогава по-добре се откажете навреме.
— Което ще рече, че избраният със сигурност не съм аз — отбеляза Черек. — Аз съм крал и трябва да бъда амбициозен. Още първия път, когато се напия, тутакси ще опитам да направя нещо с нея.
Той погледна към синовете си.
— Някой от вас ще трябва да е, момчета.
— Аз най-вероятно ще успея да обуздая амбицията си — каза Драс, — но си мисля, че на пазителя на Сферата трябва да му сече малко повече пипето от мен. В битка никой не може да ми се опре, но от много мислене ме заболява главата.
Това откровено признание тутакси издигна Драс в очите ми.
Рива и Алгар се спогледаха един друг. После Рива сви рамене и на лицето му грейна една от онези негови момчешки усмивки.
— Е… — започна той — и без друго едва ли ще намеря нещо по-важно за правене.
Той се пресегна, отвори кутията и извади Сферата.
„Точно така!“ — възкликна ентусиазирано гласът в моята глава.
— Ами, след като приключихме с това — намеси се Алгар, — не е ли по-добре да се махаме оттук?
(Ето това се случи в кулата на Торак. Всички дрънканици за „зли сили“ в Книгата на Алорните са измъдрени от някой писач с твърде развинтено въображение. Не че го виня за това. И аз се увличам от време на време. Истинските факти винаги са ми се стрували твърде прозаични.)
— Скрий я в пазвата си — казах на Рива. — Тя явно е малко развълнувана и блясъкът й може да ни издаде.
— Няма ли тогава да заблестя и аз? — попита Рива. — Така де, нали и кутията светеше преди да извадя Сферата от нея.
— Опитай и ще разбереш — предложих му аз.
— От това блестене дали ще боли? — поинтересува се той с лека тревога в гласа.
— Едва ли. Не се притеснявай, Рива. Сферата много те харесва. Тя няма да ти навреди.
— Белгарат, та това е просто един камък. Как би могъл да харесва когото и да било?
— Това не е обикновен камък. Просто я прибери, Рива, и да се махаме по-скоро оттук.
Рива преглътна с мъка и пъхна Сферата в пазвата си. После измъкна бавно ръка, сякаш уплашен да не разбута нещо, и сведе поглед към гърдите си.
— Вече не блещука — отбеляза с пресъхнало гърло.
— Видя ли? Крайно време е да се научиш да ми вярваш, момче. На двама ни предстоят още много дела, които ще трябва да свършим заедно, и си мисля, че ще е доста по-лесно, ако престанеш да задаваш глупави въпроси.
— Глупави? — засегна се Рива. — След онова, което се е случило с Торак, не мисля, че въпросите ми са глупави.
— Да речем, че просто не съм намерил подходящата дума. Време е да вървим.
Направо си глътнах езика, когато миг, преди да се измъкнем от стаята, Торак изкрещя. Не, не беше дори крясък. По-скоро изпълнен с безсилие вой. Макар и потънал в безпаметен сън, Богът-Дракон усещаше, че му отнемаме Сферата. Той беше безсилен да си я върне, но въпреки това писъкът му замалко не ме накара да изскоча от собствената си кожа.
Ужасно мразя да ме стряскат така. Винаги съм го мразел. Затова се обърнах, отидох до леглото на Торак и му просъсках в ухото:
— Заспивай отново, Торак.
Понечих да се върна при алорните, но вместо това се обърнах отново към обезобразения Бог и добавих:
— Един съвет от мен, братко на моя Учител, като знак на благодарност за неоценимата помощ, която ни оказа. Не си и помисляй да дойдеш отново за Сферата. Моят Учител е твърде благ. Но аз не съм. Ако още веднъж се доближиш до нея, ще те хапна за закуска.
Това, разбира се, си беше чисто перчене, но много ми се щеше да му кажа нещо, затова реших да си позволя известна волност.
Когато след време Торак се събуди, той беше толкова ангажиран да наказва виновните според него ангараки, че даде на мен и алорните добра начална преднина.
Ние се промъквахме надолу по безкрайните стъпала, като се ослушвахме за забързаните стъпки на гролими. В кулата обаче цареше мъртва тишина.