— Какво ще кажете да оставим хвалбите за някой друг път? — предложи им нетърпеливо Рива. — Аз съм онзи, който носи отговорността за Сферата и като неин пазител нямам търпение да се измъкна по-скоро от това проклето място.
Поехме с бърза крачка обратно към централната порта и не след дълго се добрахме до нашия тунел. Наоколо се бяха появили множество следи, оставени в снега от гролимите или пък от патрулиращите ангараки. Тръгнахме по пъртината на изток и така стигнахме до ъгъла на градската стена. Завихме на юг и продължихме към реката. Бяха ни необходими около два часа, за да стъпим на брега.
Естествено, повърхността й беше замръзнала, а вятърът бе помел старателно снега от леда. Реката криволичеше като черна лента през разстлалото се пред нас, покрито с дълбоки преспи поле.
— Какъв късмет — каза Драс, — така няма да оставяме и следи.
— Ами нещо такова имах предвид и аз — отвърнах му малко кисело.
— И как разбра, че върху леда няма да има поне метър сняг?
— Бурята дойде от запад. По реката няма нищо, което да спира вятъра, за да се натрупат преспи. Затова той просто е изчистил повърхността като по поръчка. Всичкият сняг трябва да се е събрал в подножието на планините на Западна Карандия.
— На теб май нищо не ти убягва, а, Белгарат?
— Старая се. Хайде да тръгваме, че вече почна да ме мъчи носталгия по дома.
Преди да стъпим върху леда, внимателно заметохме следите, които бяхме оставили по брега. После се доближихме плътно до отсрещния бряг, за да избегнем отблясъците, които хвърляха забучените върху градската стена факли. Накрая поехме надолу по замръзналото корито.
През по-голямата част от времето по-скоро се пързаляхме, макар че се опитвахме да крачим. След около три часа дрипавите облаци, които покриваха южния хоризонт, започнаха да просветват.
— Слънцето ще изгрее скоро — отбеляза Алгар. — Дали изгревът ще събуди Торак?
Не бях съвсем сигурен как точно стоят нещата по този въпрос.
— Ще проверя — отвърнах.
Неканеният гост в главата ми бе споменал, че не е желателно да се обръщам към него, докато сме в града. Е, вече не бяхме в града.
— Буден ли си? — попитах на ум.
— Само без обиди.
— Не го направих нарочно. Въпросът за събуждането на една друга персона стои ребром. Взехме онова, за което бяхме дошли. Това ли е краят на поредното СЪБИТИЕ?
— Горе-долу. По принцип всичко ще свърши едва след като прекосите Източното море.
— Можеш ли да ми кажеш кога ще се събуди Торак?
— Не. Сам ще разбереш.
— Едно-две подсказвания няма да са ми излишни.
— Съжалявам, Белгарат. Просто продължавайте напред. Дотук се справяте добре.
— Благодаря. — Това едва ли му прозвуча особено искрено.
— Хареса ми как се оправи с онези Хрътки. Никога нямаше да ми хрумне да постъпя така. Как се сети?
— Като момче имах една доста неприятна среща с подобно вонящо животинче. Такива неща не се забравят лесно.
— Сигурно. Продължавай напред и си дръж ушите отворени. — И гласът изчезна за пореден път.
След около четвърт час разбрах какво точно е имал предвид, когато ми каза да си държа ушите отворени. Макар че едва ли бих го пропуснал, дори да спях непробудно. В една от версиите на Книгата на Торак се описва събуждането на Бога-Дракон. Очевидно част от уговорката между гласа в моята глава и този в главата на Торак е бил точният момент, в който обезобразеният Бог е трябвало да се събуди. Именно затова Едноокия се събуди с изгрева на слънцето. По онова време вече бяхме поне на десет мили от града, но дори там чувахме съвсем отчетливо как беснее Торак и как руши Ктол Мишрак в гнева си. Дори собствената му кула не останала непокътната. Като се замисля, това спокойно би могъл да бъде и най-впечатляващият нервен срив в историята на нашия свят.
— Какво ще кажете да потичаме известно време? — предложи Алгар, след като ревът на Торак събори снега от околните дървета.
— Ние вече тичаме — уточни Драс.
— Ами тогава да се затичаме по-бързо — настоя Алгар, след което ни показа, че алорните неслучайно са го кръстили Леката стъпка.
(Книгата на алорните разказва за случилото се в Малория. Историята, която можете да намерите там, е пропита с драматизъм, възхищение и мистична иносказателност. Аз лично съм я цитирал по ред поводи. Вярно, авторът си е позволил доста свободно тълкувание на фактите, но въпреки това историята си я бива. Въпросният автор, разбира се, е алорн и може би причината да отдава такова голямо значение на Островния мост се крие именно във факта, че е бил открит от алорните. Аз всъщност така и не видях този мост по време на нашето пътуване, най-вече защото на връщане вероятно беше заварден поне от стотина ангарака. Ние се добрахме до Малория по замръзналата повърхност на Източното море и се прибрахме у дома пак по същия маршрут.)