Тримата ме бяха зяпнали с очи, изпълнени с ужас.
— Напомни ми никога да не играя с теб на зарове, Белгарат — каза накрая Драс. — Ти поемаш твърде много рискове.
Подгонени едновременно от Торак и Ктучик, Хрътките продължиха да прииждат. Гролимите също. След гролимите се появиха конници с шлемове и плетени ризници, помъкнали всевъзможни оръжия. Това бяха първите мурги, които виждах през живота си. Още тогава не ги харесах, а през годините определено не ми станаха по-симпатични. Конете им бяха доста по-едри от понитата, използвани по това време отвъд Източното море. Въпреки това мургите изглеждаха твърде едри за конете си.
(Оттук нататък ще споменавам мургите, надраките и тулите от време на време в своя разказ, затова може би няма да е зле да ви обясня кои всъщност са те. Трите ангаракски племена, които след разрушаването на Ктол Мишрак мигрираха в западната част на континента, всъщност не бяха никакви племена. Това си бяха все ангараки, които обаче след хилядолетния живот в Града на Безкрайната Нощ бяха разделени на три различни касти. На староангаракски думата „мурго“ означава „воин“, думата „надрак“ означава „гражданин“, а думата „тул“ — „крепостен селянин“ или просто „роб“. Мургите имат телосложението на воини — широки рамене, тесен кръст и като цяло атлетична фигура. Надраките са по-стройни. Тулите приличат на работни добичета — яки и издръжливи. През последните хиляда години Торак беше толкова погълнат от страстта си да покори Сферата, че така и не обърна внимание какво става в Ктол Мишрак. Затова просто реши, че става въпрос за три различни племена. Това беше една от причините, поради които миграцията на ангараките на запад не мина гладко. Мургите смятаха, че да работят е под тяхното достойнство. Тулите се оказаха твърде тъпоумни, за да се възползват от ситуацията и да извоюват поне някаква частична свобода. А надраките просто се сджавкаха едни с други.)
Хрътките, стреснати от случилото се с техните събратя, набързо се изтеглиха, докато в същото време мургите и гролимите ни връхлетяха като лавина. Този път дори не ми се наложи да казвам на Рива какво да прави. Той сам извади Сферата и я вдигна високо над главата си.
Още веднъж Сферата помръкна, за да пламне след това. Този път обаче това не беше всичко. За пръв път в своята история Ктол Мишрак беше ярко осветен. Западните склонове на Карандските планини, Източното море чак до самия полюс и на запад крайбрежието на Мориндия също бяха погълнати от светлина. Тя бе толкова ярка, колкото онази, която достигна до нас в Корим около хиляда години по-късно.
Атакуващите мурги и гролими бяха изпепелени на мига. Именно тогава за пръв път осъзнах, че Сферата притежава още едно по-специално качество — коректност. Тя предупреждаваше хората, преди да излее гнева си върху тях. Точно затова бе ослепила Хрътките — за да предупреди останалите какво ги чака. Но предупреждаваше само веднъж. Ако хората решаха да го пренебрегнатите просто не получаваха втори шанс да размислят.
Алорните бяха изумени от мащабите на разигралата се пред очите им сцена. Хрътките се възползваха от моментното ни объркване, за да ни заобиколят и изпреварят. Светлинният взрив бе ослепил и нас, затова за известно време се лутахме в пълен мрак. Нашата временна слепота и непрекъснатите атаки на Хрътките скоро ни принудиха да забавим ход.
— Колко още остава до брега? — изпъхтя Черек.
— Нямам никаква представа — признах си.
— Работата нещо не върви на добре, Белгарат.
— Излишно се тревожиш. — После се обърнах към най-малкия му син. — Дръж я все така над главата си, Рива. Нека тя вижда какво се приближава към нас.
Продължихме надолу по течението на реката. Походът ни беше накъсван на няколко пъти от проблясъците на Сферата и съпътстващия ги тътен. Хрътките виеха от непоносима болка или просто изчезваха, но въпреки това техните събратя прииждаха отново и отново.
— Нападат ни в гръб, Белгарат! — извика Драс някъде зад мен. — И Торак е с тях!
Аз избълвах няколко цветисти проклятия. Боговете не биваше да се месят. Такава беше уговорката — спорът трябваше да бъде решен между простосмъртните.
— На него позволено ли му е да се забърква? — почти извиках на гласа в главата си.
— Не, разбира се! — Моят неканен спътник изглеждаше не по-малко ядосан от мен самия. — Той играе нечестно!
— Това означава ли, че правилата са се променили?
— Боя се, че да. Но все пак внимавай. Една погрешна стъпка и тази част от Вселената може да се превърне в прах.
Мисълта за това ме накара да преглътна мъчително.
— Трябва ли да използвам Сферата? — попитах плахо.