— В никакъв случай! Ако го направиш, тя ще се прилепи към теб и никога няма да можеш да се отървеш от Нея. Ще трябва да станеш неин пазител, а ти просто нямаш време за това. Рива трябва да го направи. Само в никакъв случай не му позволявай да унищожи Торак. Не на него е отредено да го стори.
— Черек! — викнах рязко. — Вземи Драс и Алгар! Задръжте тая напаст, за да поговоря с Рива!
Кралят на Алория кимна мрачно и тримата гиганти се разделиха, за да преградят пътя на нашите преследвачи. Не след дълго връхлитащите мурги разбраха защо не е хубаво да дразниш и без друго ядосан алорн. Кръв заля леда, а въздухът се изпълни с предсмъртни стонове. Никой от алорните не отстъпи и педя от мястото си.
— Сега ме слушай внимателно, Рива — казах на Желязната Хватка. — Искам да се съсредоточиш върху ръката си.
— Какво?
— Не е нужно да разбираш. Просто се вгледай в ангараките и си помисли за онова, което искаш да им направиш. Освен всичко останало, Сферата е и оръжие, което няма защо да размахваш. Просто я почувствай и тя ще направи онова, което поискаш от нея.
— Ти не каза ли, че не трябва да го правя? — възпротиви се той.
— Правилата се промениха. Противникът играе нечестно, затова ние също ще похитруваме… малко. Но не се опитвай да нараниш Торак. Така можеш да унищожиш света.
— Какво мога да направя?
— Чу ме много добре. Вместо да питаш, се концентрирай върху заличаването на ангараките от лицето на земята. Торак е достатъчно умен, за да схване намека. Поне се надявам да е така. След това най-вероятно няма повече да нарушава правилата.
— Ще направя каквото мога. — Гласът му не прозвуча особено убедено. Въпреки това той вдигна Сферата и след това усетих как Волята му набъбва и набира сили.
Но нищо не се случи.
— Трябва да я освободиш! — извиках му аз.
— Какво?
— Мисълта ти е насочена правилно, трябва само да я освободиш.
— Как?
— Кажи нещо!
— Какво да кажа?
— Няма значение! Опитай със „Сега!“, „Изгори ги!“ или пък „Убивай!“
— Давай! — изрева той.
Това не беше точно думата, която аз бих използвал, но все пак свърши работа. Прииждащите ангараки започнаха да експлодират. Редица по редица.
— Не можеш ли да им видиш сметката наведнъж? — попитах го аз.
— Искаш ли ти да се пробваш? — изръмжа той със стиснати зъби.
— Не мога, забранено ми е.
— Тогава защо не ме оставиш да се оправям както мога?
(Сега разбирате ли откъде идва пиперливият нрав на Гарион? Вярно, Рива беше един от най-незлобливите алорни, които някога съм познавал, но въпреки това не беше разумно човек да го ядосва.)
След като близо две трети от ангараките се превърнаха в облачета пара и купчинки прах, останалите все пак схванаха за какво става дума. Обърнаха се и хукнаха през глава да се спасяват.
Торак побесня. Той изрева като ранен звяр, но после инстинктивно прикри незасегнатата част от лицето си с ръка. Макар и разгневен до безумие, Богът-Дракон очевидно не искаше да изгуби и другото си око. Накрая на свой ред ни обърна гръб, нададе злобен вой и се отдалечи.
— Вече можеш да спреш — подхвърлих аз на Рива.
— Мога да ги догоня — предложи ентусиазирано той. — Мога да изтребя цялото им подло племе до крак. На Торак няма да му остане нито един поклонник.
— Достатъчно — казах му. — Ти изпълни задачата си. Сега прибери Сферата.
Черек, Драс и Алгар се върнаха при нас.
— Добре се поразкършихме — отбеляза доволно кралят на Алория. — Но пък и Сферата си я бива.
Алорни!
Спуснахме се към устието на реката и оттам продължихме по заледената повърхност на Източното море. Хрътките поддържаха почетна дистанция, но продължаваха да ни следват.
— Те могат ли да ни създадат сериозни проблеми? — попитах моя безплътен приятел.
— Не за дълго. Някъде по средата на пътя ще им се наложи да се върнат.
— Защо?
— Защото са гролими, Белгарат. Силата им ще се изпари, щом навлязат във вашата половина на морето.
— А Зедар?
— Той е ученик на Торак. За учениците правилата са други. Ктучик и Урвон може да ви последват и по-нататък, но гролимите няма да могат.
— Защо?
— Белдин ти обясни защо, забрави ли?
— О, да, бях забравил. Гролимите губят силите си, щом напуснат земите на ангараките, нали така?
— Именно. Значи си запомнил все пак.
— А сега какво?
— Стъпваш първо с единия крак, после с другия. Можеш да стъпиш първо с левия, а можеш и с десния. Казват му „вървене“.