— Дали бих могъл…?
Двама чернокожи, гола от кръста нагоре китайка и бяла жена в тога седяха на дървени столове и играеха рум. Арчи тъкмо посягаше към бутилката "Джак Даниълс", когато бялата поклати глава и направи знак като че гаси фас.
— Жал ми е да ти го кажа, ама вътре е цигарена отвара, скъпи. Един лайнар си пусна фаса в съвсем читаво уиски. Ей там има крушов сайдер "Бейбичам" и още няк'ви шльокавици.
Арчи се усмихна учтиво на предупреждението и любезната покана. Настани се и предпочете да си сипе голяма чаша евтино немско вино.
Доста питиета по-късно Арчи не можеше да си спомни някога да не е познавал отблизо Клайв и Лео, Ван-Си и Петрония. Можеше да се обърне с гръб и по памет да нарисува с въглен всяка надигнала се от студа пъпчица около зърната на Ван-Си, всяко немирно косъмче, което падаше връз лицето на Петрония, докато тя говореше. В единайсет предиобед вече ги обичаше от цялото си сърце — те бяха децата, които никога не бе имал. В замяна четиримата го увериха, че притежава уникална душа за човек на неговата възраст. Всички се съгласиха, че в Арчи и около него циркулира мощна положителна кармична енергия — достатъчно силна, че да подтикне един месар да смъкне прозореца на колата в критичния момент. Освен това се оказа, че е първият четирийсет и кусур годишен мъж, поканен да живее в комуната; от известно време на дневен ред излязъл въпросът за необходимостта от по-зряло сексуално присъствие, което да задоволи потребностите на по-авантюристично настроените жени.
— Страхотно — отвърна Арчи. — Идеално. Попаднахте на точния човек. — Чувстваше ги толкова близки, че направо не можа да повярва, когато някъде около обяд отношенията им внезапно се вкиснаха и той бе погнат от зверски махмурлук и окопан до шия в спор не за друго, ами точно за Втората световна война.
— Някой да ми припомни как стигнахме дотук — простена Ван-Си, която реши да се облече чак когато влязоха обратно в къщата и рипсеното сако на Арчи увисна на миниатюрните ѝ раменца.
— Да не задълбаваме. По-добре да си легнем, отколкото да продължаваме този разговор.
— Вече сме задълбали, задълбали сме — пенеше се Клайв. — Това му е проблемът на неговото поколение: въобразяват си, че могат да използват войната като някакво…
Арчи изпита благодарност, когато Лео прекъсна Клайв и насочи спора в друга посока, разклонение на основната тема, инициирана от Арчи (неразумна вметка, че военната служба калява характера на мъжа, направена около четирийсет и пет минути по-рано), който съжали още докато го казваше, тъй като мигом стана ясно, че оттам нататък ще е в състояние на постоянна самоотбрана. Най-сетне освободен от ангажимента да се защитава, Арчи седна на стълбите, оставил гюрултията да се вихри някъде над него, и отпусна глава между дланите си.
Срамота. Толкова би искал да стане част от комуна. Ако си беше изиграл картите както трябва, вместо да започва разгорещен спор, може би щеше да го огрее малко свободна любов и щедро разголени женски гърди; а защо не и да получи полагаем дял от отглежданата прясна храна.
За известно време (около два следобед, когато разказваше на Ван-Си за детството си) му се бе струвало, че новият му живот ще е великолепен и отсега нататък винаги щеше да казва точното нещо в правилния момент и навсякъде, където отиваше, хората щяха да го обичат.
Никой не ми е виновен — каза си Арчи, докато разсъждаваше над забърканата каша, — самичък съм си виновен, но се запита дали пък в случилото се няма някакъв по-висш замисъл. Може би винаги ще има хора, които казват точното нещо в правилния момент, които като Теспис излизат напред баш когато трябва, и винаги ще има хора като Арчи Джоунс, които са част от масовката. Или още по-зле — чийто голям пробив е само да се появят навреме и да издъхнат там, насред сцената, за назидание на всички.