Беше в новогодишната нощ на 1989 срещу 1990 година в "О'Конълс", спорът беше във вихъра си.
- Вярно, той не беше герой от онези, които на Запад наричате герои — не беше пожънал други успехи, освен своята достойна смърт. Но представете си само: ето го там "героя". — Самад посочи Дензъл, който се канеше да изиграе един победен ход на домино. — На процеса, знаейки, че смъртта е надвиснала над него, отказал да разкрие имена! А на съзаклятниците си…
- Е, това точно — потупа купчината скептици: Майкъл Едуардс, П. Дж. О. Тейлър, Суайд Моанул Хак и останалите — зависи от четивото.
— Не, Арчи. Това е често срещана грешка. Истината не зависи от прочетеното. Нека не навлизаме в естеството на истината. Тогава няма да се налага да рисуваш със сиренето ми, а аз да ям тебешира ти.
— Е, добре тогава: Панде. Какво е постигнал? Нищо! Единственото му постижение е, че е започнал бунта — твърде рано, нека си го кажем, преди уговорената дата — и да ме прощавате, обаче казано по военному, това си е шибано бедствие. Тука е нужно планиране, не да се действа инстинктивно. Причинил е ненужни жертви. Както от английска, така от индийска страна.
— Да, ама бъркаш.
— С цялото ми уважение, мисля, че съм прав.
— Виж сега, Сам, представи си — събра той купчина мръсни чинии, които Мики се канеше да нареди в миялната, — че това са всички хора, които са писали за твоя дядо Панде през последните стотина и нещо години. А ето тук са тези, които са съгласни с мен. — Постави десет чинии откъм своята страна на масата и подбутна едната към Самад. — А това е онзи откаченият, дето е на твоя страна.
— А. С. Мисра. Уважаван индийски чиновник. А не откачен.
— Така. Е, ще са ти нужни още поне още стотина и нещо години, докато събереш толкова чинии, колкото имам аз, дори ако запретнеш ръкави сам да ги правиш, и по всяка вероятност, когато се сдобиеш с достатъчно, никой мерзавец нима да иска да яде от тях. Метафорично казано. Разбираш ли какво ти говоря?
Така, оставаше само А. С. Мисра. Един от племенниците на Самад, Раджну, беше писал на чичо си през пролетта на 1981 година от колежа си в Кеймбридж, споменавайки небрежно, че е намерил книга, която евентуално би представлявала интерес за Самад. Вътре, пишеше момчето, можело да се намери яростна защита на техния родственик на име Мангал Панде. Единственият оцелял екземпляр се намирал и библиотеката на въпросния колеж, книгата била написана от някой си Мисра. Дали е чувал за нея? Ако не, нима това не е приятен повод (бе добавил Раджну в послепис) да се видят чичо и племенник?
Самад пристигна с влака още на следващия ден, застана на перона, където бе посрещнат сърдечно от благия си племенник в проливния дъжд, разтърси ръката му няколко пъти и през цялото време бъбреше, като че всеки момент му изтичаше времето.
— Велик ден — повтаряше пак и пак, докато и двамата станаха вир-вода. — Велик ден за нашето семейство, Раджну, велик ден за истината.
В университетските библиотеки не се допускат мокри лица, затова двамата прекараха сутринта в душното кафене на втория етаж, където се изсушиха; беше пълно с подходящия тип момичета, които пиеха подходящ чай. Раджну, който по природа си беше добър слушател, седя и слуша търпеливо чичо си, който не спираше да нарежда трескаво "О, колко е важно това откритие, о, откога чакам този момент", кимаше където трябва и се усмихваше мило, докато Самад триеше сълзите от очите си.
- Книгата е велика, нали, Раджну? — попита умолителни Самад, докато Раджну оставяше щедър бакшиш на киселите сервитьорки, понеже знаеше, че не си падат особено по превъзбудени индийци, които прекарват три часа над един чай със сметана и оставят мокри следи навсякъде по мебелите. Призната е, нали?
Раджну беше наясно, че книгата е незначителен, забравен научен труд, но обичаше чичо си, затова се усмихна, кимна, после пак се усмихна уверено.
Щом влязоха в библиотеката, Самад бе помолен да попълни книгата за посетители:
Име: Самад Миа Икбал
Колеж: Получил образованието си другаде (Делхи)
Научно-изследователски проект: Истина
Раджну, развеселен от последната информация, взе химикалката и добави: "и трагедия".