Хм беше единственото, което Даркъс казал и единственото, което щеше да каже занапред. Попитай Даркъс каквото и да е; задай му въпрос по каквато и да е тема във всеки час на денонощието; говори с него; умолявай го; засвидетелствай му любовта си; обвинявай го или го защитавай — той ще ти отвърне по един и същи начин.
— Та викам, не е ли тъй, Дарркъс?
— Хм.
- Нима не казвам право — възкликна Хортенс към Клара, след като получи одобрителното изсумтяване на мъжа си, — че си тормозиш душата с тоз момък! Колко пъти да ти повтаррям — нямаш врреме за момчета!
Защото Времето изтичаше в домакинството на семейство Боудън. Беше 1974 година и Хортенс се подготвяше за Края на света, който бе отбелязала грижливо в семейния календар със син химикал: 1 януари 1975 година. Тази психоза не беше обхванала само тяхното семейство. Още осем милиона свидетели на Йехова чакаха заедно с Хортенс. Тя се намираше в многобройна, макар и леко странна компания. Хортенс бе получила лично писмо (в качеството ѝ на секретар на Залите на Царството в Ламбет) с пресниман подпис на Уилиам Дж. Рейнджфорт от централния щаб на дружество "Стражева кула", Бруклин, САЩ, с което се потвърждаваше датата. Краят на света беше официално потвърден с позлатена заглавна буква и Хортенс се бе постарала да постави писмото в красива махагонова рамка. Определи ѝ централно местоположение на едно плетено каренце върху телевизора, между стъклена Пепеляшка на път за бала и дрешка за чайник е извезани отгоре Десетте Божи заповеди. Попита Даркъс дали според него е красиво. Той изхъмка одобрително.
Краят на света не се състоя. При това не беше — каквото уверение получи клонът "Свидетели на Йехова" в Ламбет — като грешката от 1914 и 1925 година. Според обещанието, вътрешностите на грешниците щели да бъдат омотани около стволовете на дърветата, и този път вътрешностите, омотани около стволовете на дърветата, се гарантираха. Хората бяха чакали толкова дълго кървавите реки да прелеят в канализацията на Главната и ето че сега жаждата им щеше да бъде утолена. Времето дойде. Това бе правилната дата — всички други предсказания се оказаха резултат от грешни сметки: кой забравил да събере, кой да извади, кой да прибави едно наум. Сега обаче настъпи моментът. Истинският. Първи януари 1975 година.
Колкото до Хортенс, тя се радваше да го чуе. Първата сутрин на 1925 година бе ревала като бебе, когато се събуди и установи, че вместо градушка и сяра, и тотално унищожение, животът си продължаваше по старому, автобусите и влаковете си се движеха по график. Значи всичко е било напразно, цялото мятане и въртене предната нощ; очакването
онези ближни, дето не искаха да се вслушват в предупрежденията ти, да бъдат погълнати от адски огън, който ще отдели кожата от кокалите им, ще разтопи очите в очниците им и ще изпепели пеленачетата, докато сучат от майките си… толкова много от ближните ти ще умрат в този ден, че ако телата им се поставят едно до друго, ще обиколят триста пъти земята и истинските Свидетели на Бога ще отидат при него върху овъглените им останки.
— The Clarion Bell, брой 245
Какво горчиво разочарование! Ала раните от 1925 година бяха зараснали и Хортенс пак беше готова да се остави да я убедят, че Апокалипсисът, точно както преподобният Рейнджфорт беше обяснил, чака зад ъгъла. Обещанието за поколението от 1914 година още важеше: Това поколение няма да премине, докато не станат всички тези неща (Матей 24:34). Онези, които са били живи през 1914-а, щяха да доживеят да видят Армагедон. Обещано е. Родена през 1907 година, Хортенс вече остаряваше, започваше да се уморява, а връстниците ѝ измираха като мухи. 1975 година можеше да се окаже последният ѝ шанс.
Нима двеста от най-изявените църковни интелектуалци не са посветили цели двайсет години на изучаване на Библията и нима не са стигнали до единодушен извод за тази дата? Нима не са чели между редовете Даниил, не са гледали под лупа за скрит смисъл в "Откровение", не са разтълкували правилно войните в Азия (Корея и Виетнам) като периода, споменат от ангела, "в продължение на време и времена и половин време"? Хортенс беше убедена, че това е знакът на знаците. Това бяха последните дни. Оставаха осем месеца до края на света. Крайно недостатъчно време! Имаше да се правят банери, да се пишат статии ("Ще прости ли Бог на онаниста?") да се обикаля от врата на врата, да се звъни от звънец на звънец. Трябваше да се помисли за Даркъс: та той до хладилника не може да иде без чужда помощ, как ще стигне до Царството небесно? И Клара трябваше да помага във всичко; нямаше време за момчета, за Райън Топс, за кръшкане, за пубертетски униния. Защото Клара не беше като другите тийнейджъри. Тя беше дете Господне, бебето чудо на Хортенс. Хортенс бе на цели четирийсет и осем години, когато една сутрин през 1955 година, докато кормеше риба, чу Божия глас в Монтего Бей, Ямайка. Тутакси захвърли марлина, скочи в тролея към къщи и се отдаде на най-нелюбимата си дейност: за да зачене детето, което Той пожела от нея. Защо Бог чака толкова дълго? Защото Бог искаше да покаже на Хортенс едно чудо. Защото самата Хортенс бе дете чудо, родена посред легендарното земетресение в Кингстън през 1907 година, когато всички останали бяха заети да мрат — чудесата в това семейство бяха обичайна практика. Хортенс гледаше на нещата така: след като тя успяла да се появи на този свят, докато земята се люлеела, а Монтего Бей се изсулвал към морето и от планините се сипел огън, тогава другите нямат право на разни жалки оправданийца. "Най-трудното е да се родиш! — казваше. — Свършиш ли я тая, нататък лесно."