— К'во?
Клара, засрамена почти до сълзи, подхвана пак:
Интересувате ли се от ученията на Йехова?
— От к'во?
— Йехова, ученията Господни. Вижте, то е като стълба. — Последният коз на Клара неизменно включваше метафората на майка ѝ за светите стъпала. — Виждам, че слизате по стълбата, а под краката ви липсва стъпало. Само ви казвам: внимавайте къде стъпвате! Само искам да споделя ррая с вас. Не ща да гледам как си тррошите крраката.
Райън Топс се облегна на рамката на вратата и я изгледа продължително през рижия бретон. Клара имаше чувството, че се гледа отблизо като през телескоп. За броени секунди се стопи и изчезна.
— Нося някои материали за прочит… — забърника ключалката на куфарчето си тя, но не се сети да го придържа от другата страна. На прага се изсипаха петдесет броя "Стражева кула".
— Леле-мале, днеска за нищо не ме бива…
Хвърли се трескаво на земята да ги събира, при което си ожули лявото коляно.
— Ох!
— Ти си Клара — бавно изрече Райън. — Учиш в мойто даскало, нали?
— Да — кимна тя, така замаяна при мисълта, че той си спомня името ѝ, че забрави за болката. — "Сейнт Джуд".
— Знам как се казва.
Клара пламна — доколкото е възможно да поруменее чернокож — и заби поглед в земята.
— Безнадеждни каузи. Светец на ИРА — подхвана Райън, като скришом изчовърка нещо от носа си и го запрати в една саксия. — Всичките.
Райън огледа още веднъж високата фигура на Клара, като отдели специално внимание на двете ѝ порядъчно големи гърди, чиито щръкнали зърна се очертаваха леко под изкуствената бяла материя.
— Я вземи влез — отсече накрая той, като свали поглед към кървящото ѝ коляно. — да му турим нещо на това.
Същия следобед имаше откраднати милувки на диванчето на Райън (далеч по — дръзки, отколкото би могло да се очаква от една християнка) и дяволът спечели поредната лесна ръка в Божия покер.
Последва пощипване, побутване и подръпване; и преди звънецът да оповести края на учебните занятия в понеделник, Райън Топс и Клара Боудън (за всеобщо възмущение на съучениците им) вече бяха новина; според училищната лексика, двамата се "забиваха". Това ли си бе представяла Клара с трескавото си тийнейджърско въображение?
А да се "забива" с Райън означаваше главно да извършва три дейности (подредени по степен на важност): да се любува на скутера на Райън, да се любува на плочите на Райън, да се любува на самия Райън. И при все че други момичета бяха избягвали да се срещат с Райън в гаража му — където единственото, което биха могли да правят, бе да го гледат как се взира в двигателя на скутера с цел щателното му изучаване до последната подробност, — за Клара нямаше по-вълнуващо занимание на света. Тя бързо схвана, че на Райън думите с ченгел трябва да му ги вадиш и се примири с мисълта, че редките разговори, които предстоеше да водят, щяха да бъдат посветени единствено и изцяло на неговата особа: на надеждите и страховете му (все свързани със скутера) и на необяснимата му увереност, че той и скутерът няма да изкарат дълго. Незнайно защо Райън вярваше в поовехтелия лозунг от петдесетте: "Живей бързо, умри млад", и макар скутерът му да не вдигаше повече от 35 км/ч по нанадолнище, Клара често чуваше предупреждението да не се "увлича много", защото него нямало да го има още дълго на този свят; щял "да си замине" рано и "с гръм и трясък". Тя се виждаше прегърнала кървящия Райън в обятията си, докато той с последен дъх ѝ се кълне във вечна любов; представяше си се като вдовица на един мод, която цяла година не сваля от гърба си черното поло, а на погребението му настоява да свирят Waterloo Sunset на "Кинкс". Необяснимата Кларина отдаденост към Райън Топс беше безгранична. Преминаваше отвъд кофтия му външен вид, досадния му характер и противните му навици. На практика преминаваше отвъд самия Райън, защото независимо от твърденията на Хортенс, Клара си беше една най-обикновена девойка; обектът на нейната страст бе просто придатък на самата ѝ страст — страст, която, бидейки озаптявана твърде дълго, започваше да изригва с вулканична настойчивост. В течение на следващите месеци се промениха мисленето на Клара, дрехите на Клара, походката на Клара, душата на Клара. Навсякъде по света момичетата наричаха тази промяна Дони Озмънд или Майкъл Джексън, или "Бей Сити Ролърс". Клара избра да я нарече Райън Топс.
Не ходеха на среща в обичайния смисъл на думата. Нямаше цветя или ресторанти, кино или терени. Сегиз-тогиз, стигнеше ли се до недостиг на трева, Райън водеше Клара до една явка в Северен Лондон, където осминката се продаваше евтино, а хора, друсани толкова, че не могат да те разпознаят, се държаха като да са ти най-близки приятели. Тук Райън се настаняваше в хамак и след няколко джойнта преминаваше от типичното си едносрично състояние в пълен ступор. Клара, която не пушеше, седеше в краката му, любуваше му се и се опитваше да поддържа общия разговор в помещението. Тя нямаше истории, които да разказва, не беше като Мерлин, Клайв, Лео, Петрония, Ван-Си и останалите. Не можеше да сподели опит за ЛСД-пътешествия, полицейско насилие или как е марширувала по Трафалгар Скуеър. Но умееше да завързва приятелства.