Находчивата Клара използваше онова, с което разполагаше, за да забавлява и хвърля в ужас всякакви хипита, издънки, откачалки и прошляци: различни видове смърт; разкази за геената огнена и прокълнатите души, за пристрастеността на дявола към изпражнения, а също и за страстта му към дране на кожа, към нажежени до червено очни ябълки и размахване на гениталии — всичките сложни планове на Луцифер, този най — изискан от падналите ангели, предвидени за 1 януари 1975 година.
Естествено, онова нещо на име Райън Топс започна да изтласква Края на света все по-далеч и по-далеч в задните кътчета на Клариното съзнание. Толкова много неща ѝ се разкриваха, толкова много нов живот! Ако изобщо беше възможно, тя се чувстваше като една от Избраните точно сега и точно тук, в Ламбет. Колкото по-благословена се чувстваше на земята, толкова по-рядко насочваше мислите си към небесата. В крайна сметка ставаше въпрос за отколешно мащабно разделение, което Клара просто не можеше да проумее. Огромен брой хора нямаше да бъдат спасени. От осем милиона свидетели на Йехова едва 144000 души щяха да застанат до Христа на небето. Добрите жени и достатъчно добрите мъже щяха да се сдобият с рая на земята — предвид обстоятелствата не беше никак зле, — но дори така пак оставаха цели два милиона, които нямаше да се справят задоволително. Като се прибавят и еретиците, евреите, католиците, мюсюлманите, горкичките обитатели на джунглата на Амазонка, по които Клара бе проливала сълзи като малка — толкова много хора нямаше да бъдат спасени. Свидетелите се гордееха с липсата на ад в своята теология — наказанието беше мъчения, невъобразими мъчения в последния ден, а после гробът си е гроб. Но в очите на Клара всичко това изглеждаше още по-зле — мисълта за "голямото множество", което си прекарва добре в земния рай, докато изтезаваните, осакатени скелети на изгубените лежат под горния пласт на почвата.
От една страна бяха всичките онези несметни количества хора на земното кълбо, незапознати с ученията на "Стражева кула" (част от тях без достъп до пощенска кутия), в невъзможност да се свържат със Залата на Царството в Ламбет и да се сдобият с полезна информация относно пътя на изкуплението. От друга страна — Хортенс, с навита на метални ролки коса, която се гърчи и се мята в леглото, и очаква с радост над грешниците (и особено над онази от номер 53) да се излее дъжд от сяра. Хортенс се опита да обясни: "Онея, дето омряха, без да познаят Господа, ще възкрръснат и ще им бъде вдаден още един шанс". За Клара обаче равенството си оставаше несправедливо. Непостижимо салдо. Вяра трудно се печели, лесно се губи. Клара с все по-голяма неохота оставяше отпечатъка от коленете си върху червените възглавници в Залата на Царството. Отказваше да носи широкия колан, да разпространява транспаранти, да раздава брошури. Престана да обяснява насам-натам за липсващите стъпала. Откри дрогата, забрави за стълбата и започна да ползва асансьора.
Първи октомври 1974 година. Задържане. Държаха я четирийсет и пет минути след училище (защото в час по музика заяви, че Роджър Долтри е по — велик музикант от Йохан Себастиан Бах), в резултат на което пропусна срещата си в четири часа с Райън на ъгъла на Лийнан Стрийт. Докато успее да се измъкне, навън вече беше кучешки студ, мръкваше; тя хукна през купчините гниещи есенни листа, огледа цялата улица от горе до долу, но ни вест, ни кост. Скована от ужас се приближи до собствения си дом, като мислено се опитваше да сключи какви ли не сделки с Бог (Никога повече няма да правя секс, Няма да сложа джойнт в уста, Няма да нося пола над коляното), само и само той да стори така, че Райън Топс да не е позвънил на вратата на майка ѝ, за да се скрие от ледения вятър.
— Клара! Влизай на топло.
Беше казано с гласа, който Хортенс използваше, когато не е сама — плюс внимателно изговаряне на всички съгласни: както когато разговаряше с пастори и бели жени.
Клара затвори вратата зад гърба си и прекоси дневната, обзета от ужас; мина покрай Исус, който плачеше (а после не плачеше) и влезе в кухнята.