— Мили Боже, изглежда все едно котката я е довлякла, а?
— Аха — измънка Райън, докато доволно унищожаваше порция аки с риба, която тъпчеше в устата си, седнал в другия край на малката кухненска маса.
Клара заекна, едрите ѝ предни зъби се впиха в долната ѝ устна.
— Какво прравиш тука?
— Ха! — едва ли не триумфално извика Хортенс. — да не си въобразяваш, че можеш вечно да криеш приятелите си от мен? На момчето му беше студено, поканих го и си бъбрим, нали, млади момко?
— Аха, да, госпожо Боудън.
— Хайде де, какво така се сащиса. Няма да го изям, а, нъл тъй, Ррайън? — пламтеше Хортенс така, както Клара никога не я беше виждала.
— Ами така е — ухили се Райън. И двамата, Райън Топс и майката на Клара, се засмяха едновременно.
Нима има нещо, което по-успешно да помрачи една връзка от това любовникът да завърже дружба с майката на любимата? Беше започнало да се мръква по-рано и на Клара ѝ ставаше все по — трудно да различи Райън в тълпата, която всеки ден се изсипваше пред всеки ден се изсипваше пред училищния портал в три и половина следобед, после обезсърчена извървяваше пеша дългия път до вкъщи и заварваше гаджето си пак в кухнята, да си бъбри непринудено с Хортенс и да унищожава обилните хранителни запаси на семейство Боудън: аки и риба, говежда пастърма, пиле с ориз и грах, джинджифилов кекс и домашно приготвени кокосови бонбони.
Тези разговори, които звучаха толкова оживени, докато Клара пъхаше ключа в ключалката, неизменно стихваха, щом тя приближеше до кухнята. Като деца, спипани да вършат пакост, Хортенс и Райън се начумерваха, после им ставаше неловко, той си намираше някакво извинение и се изнизваше. Клара забеляза и че я гледат особено — със съчувствие и снизхождение; не само това — позволяваха си да обсъждат дрехите ѝ, които бяха станали видимо по — младежки, по — пъстри; а Райън — какво му ставаше на Райън? — захвърли полото, избягваше я в училище, купи си вратовръзка.
Разбира се, като майката на наркозависим или съседката на сериен убиец, Клара разбра последна. Преди знаеше всичко за Райън — знаеше всичко преди самия Райън; беше специалист по Райън. Сега се стигна дотам, да подочува от ирландските момиченца, че Клара Боудън и Райън Топс вече не се забиват — да бе, сериозно, не се забиват.
Дори да осъзнаваше какво се случва, Клара не си позволяваше да повярва. Когато засече Райън на кухненската маса, заобиколен от брошури, а Хортенс се втурна да ги събира и да ги пъха трескаво в джоба на готварската си престилка. Клара си заповяда да забрави за случая. По-късно същия месец, когато някак успя да придума печалния Райън да го направят в тоалетната за инвалиди, стисна очи, за да не види онова, което не искаше да види. Обаче там, под пуловера му, когато той се облегна назад на мивката, проблесна нещо сребърно, което в сумрачното помещение почти не се забеляза — беше абсурдно да е това, но беше точно това: сребристият проблясък на миниатюрно сребърно кръстче.
Беше абсурдно да е това, но беше точно това. Ето как хората описват чудото. Незнайно как противоположностите Хортенс и Райън се бяха срещнали в своите логични крайности, общото им предразположение към болката и смъртта на другите се бяха срещнали като две прави линии, пресекли се в далечината на мрачен хоризонт. Не щеш ли, спасените и неспасените бяха затворили една чудодейна окръжност. Сега Хортенс и Райън полагаха общи усилия да спасят Клара.
— Качвай се на мотора.
Клара тъкмо излизаше от училището в притъмняващия следобед, когато пред нея изскочи Райън, скутерът му се закова на сантиметри от краката ѝ.
— Кларс, скачай на мотора.
— Върви питай майка ми дали позволява да се качвам на моторра ти!
— Моля те — подаде ѝ втората каска той. — Важно е. Трябва да поговорим. Нямаме много време.
— Защо? — сопна се Клара, като се олюляваше кисело на петите на платформите си. — Отиваш ли някъде?
— И двамата отиваме — пророни Райън. — да се надяваме, че на правилното място.
— Не.
— Моля те, Кларс.
— Не.
— Моля те. Важно е. На живот и смърт.
— Божичко… добрре. Обаче това не го слагам — върна му каската и седна странично на скутера. — Ще ми иде пррическата.
Райън подкара през Лондон и нагоре по Хампстед Хийт до върха на Парламент Хил, където, докато гледаха към болезнено оранжевото зарево на града долу в ниското, внимателно, мъчително и на език, който не беше неговият, той постави въпроса. В крайна сметка ставаше дума за следното: оставал още само месец до края на света.