— И работата е там, че тя и аз, ние просто…
— Ние!
— Майка ти… майка ти и аз — измрънка Райън, — тревожим се. За теб. Не са много онези, които ще оцелеят в последните дни. Движиш се в лоша компания, Кларс…
— Глей ся — тръсна глава Клара и всмука въздух през зъбите си. — Не вяррвам в тая рработа. А колкото до лошата компания, те са твои приятели.
— Не, не, не са. Вече не са. Тревата… тревата е зло. И цялата оназ паплач — Ван-Си, Петрония…
— Те са ми приятели!
— Не са добри момичета, Клара. Трябва да стоят при семействата си, не да се обличат така и да правят разни неща с мъжете в оназ къща. Ти самата не бива да го правиш. И да се обличаш като, като…
— Като какво?
— Като курва! — изстреля Райън и като го каза, сякаш му олекна, че се е отървал от думата. — Като лека жена!
— О, боже, вече те изслушах… а сега ме закарай у дома.
— Те ще си получат своето — закима отнесено Райън и обиколи с жест Лондон от Чизик до Арчуей. — За теб все още не е късно. С кого избираш да останеш, Кларс? С кого, а? С онез 144000 в рая, които ще управляват заедно с Христа? Или избираш масовката — да живееш в рая на земята. Е, няма лошо, ама… Или ще си от онез, дето ще си изпатят и ще получат мъчения и смърт. А? Аз просто отделям овцете от козите, Кларс, овцете от козите. Матей. И си мисля, че ти самата си от овцете, нали?
— Я чуй какво ще ти кажа — отдалечи се към скутера Клара и седна отзад. — От козите съм. Харесва ми да съм коза. Искам да бъда коза. И предпочитам да цвъррча в дъжда от сяра заедно с приятелите си, вместо да седя в рая, отегчена до сълзи, с Даркъс, майка ми и теб!
— Не биваше да го казваш, Кларс — тържествено изрече Райън, докато си слагаше каската. — Наистина не биваше. Заради теб самата. Той ни чува.
— На мен пък ми писна да те слушам тебе. Закарай ме у дома.
— Вярно е! Той наистина ни чува! — извика Райън, извърнат назад, като се опитваше да надвика ръмженето на ауспуха, докато форсираха нагоре и после се спускаха надолу по хълма. — Той всичко вижда! Гледа ни!
— Ти гледай пътя — изпищя Клара, докато разпръскваха групичка евреи хасиди във всички посоки. — Гледай пътя!
— Избраните са малко… така е речено… малко са. Те всички ще го получат — пише го във Второзаконие, — всички ще получат каквото идва и едва малцина…
Някъде насред просветляващото библейско тълкувание на Райън Топс някогашният му лъжовен идол, неговата "Веспа Джи Ес", налетя на четиристотингодишен дъб. Природата надделя над самонадеяността на инженерната мисъл. Дървото оцеля — моторът умря: Райън отхвръкна на едната страна, Клара — на другата.
Принципите на християнството и Законът за всеобщата гадост са едно и също: Всичко се случва на мен, за мен. И ако някой си изпусне филията и тя падне с намазаната страна надолу, нещастното събитие може да се тълкува като доказателство за ключовата истина относно лошия късмет: филията пада така само за да докаже на теб, господин Неудачник, че има мощна сила в универсума и тя се нарича лош късмет. Не е случайност. Смята се, че филията не може да падне на правилната страна, защото такъв е Законът за всеобщата гадост. С две думи, този Закон ти се случва, за да докаже, че съществува такъв Закон. При все това, за разлика от гравитацията, това е Закон, който не се проявява непременно: когато филията падне на правилната страна, Законът за всеобщата гадост мистериозно се изпарява. По същия начин, щом Клара падна и си изби горните зъби, а Райън оцеля без драскотина, той се убеди, че Бог е избрал него за един от спасените, а не Клара. Не защото той беше с каска, а тя — не. И ако беше станало обратното, ако гравитацията бе отнела зъбите на Райън и ги бе запратила надолу по Примроуз Хил като миниатюрни емайлирани снежни топки, хм… главата си залагам, че според Райън Бог щеше да е направил фокуса с изчезването.
В конкретния случай това беше последният знак, от който се нуждаеше Райън. Щом настъпи Новогодишната нощ, той се озова в дневната; седеше в кръг от свещи с Хортенс и се молеше пламенно за душата на Клара, докато Даркъс си пикаеше в тръбичката и гледаше "Играта на поколенията" по Би Би Си 1. Междувременно Клара бе облякла жълт клош панталон и червено поло и бе отишла на купон. Лично предложи темата, помогна да изрисуват транспаранта и да го увесят от прозореца; танцува и пуши с останалите и се почувства — без излишна скромност — красавицата на вечерта. Но след като полунощ дойде и отмина, а конниците на Апокалипсиса не се появиха, Клара изненадващо за самата себе си изпадна в меланхолия. Да се отърсиш от вярата е като да вариш морска вода, за да извлечеш солта: нещо печелиш, но и нещо губиш. Макар че приятелите ѝ — Мериш, Ван-Си и останалите — дружно я потупваха по гърба и я поздравяваха за прокуждането на пламенните фантазии за гибел и изкупление, Клара тихичко жалееше по онази ласкава прегръдка, която бе очаквала през всичките деветнайсет години — всеобемащата мечешка прегръдка на Спасителя, не Онзи, който е Алфата и Омегата, началото и краят, а мъжът, който трябваше да я избави от всичко това, от бездушната реалност на живота в приземния апартамент в Ламбет. Какво щеше да стане сега с Клара? Райън щеше да си намери друго увлечение; на Даркъс му стигаше да превключи канала; пред Хортенс, разбира се, щеше да се материализира друга дата, заедно с още брошури, още повече вяра. Ала Клара не беше като Хортенс.