Беше лотария да пътуваш така — да се оглеждаш и да не знаеш дали те очаква живот сред дърветата, или сред лайната. Накрая бусът спря пред една къща, хубава къща някъде по средата между дърветата и лайната, и Клара усети как я залива вълна от благодарност. Беше хубава къща — е, не чак толкова хубава, колкото се бе надявала, но не и толкова лоша, колкото се бе опасявала; с две градинки отпред и отзад, изтривалка на входа, звънец, вътрешна тоалетна… И не бе платила висока цена за нея. Само любов. А каквото и да разправят Коринтяни, любов не се дава чак толкова трудно, особено ако не я изпитваш истински. Клара не обичаше Арчи, но още тогава на стълбите се зарече да му се отдаде, ако той я отведе от дома ѝ. И това се случи; и макар той да не я отведе нито в Мароко, нито в Белгия или Италия, беше хубаво; Клара не попадна в Обетованата земя, но ѝ стана хубаво, по-хубаво от всякъде другаде, където беше ходила.
Бързо осъзна, че Арчибалд Джоунс не е романтичен герой. Трите месеца, прекарани в смърдящата му стая в Крикълуд, ѝ бяха достатъчни. О, той можеше да бъде нежен, понякога дори очарователен, сутрин си свирукаше, като докарваше абсолютно точна мелодия, шофираше спокойно и отговорно и се оказа изненадващо умел готвач, но не си падаше по романтиката, а за страст и дума не можеше да става. И ако си обвързан с такъв средностатистически мъж, мислеше си Клара, той би трябвало поне да е безусловно отдаден на теб — на красотата ти, на младостта ти — това е най-малкото, което би могъл да стори като компенсация. Не и Арчи. Месец след като се ожениха той вече беше придобил онзи особен апатичен поглед, толкова характерен за мъжете, когато гледат през теб. Възстанови си ергенския ритъм: бири със Самад Икбал, вечеря със Самад Икбал, неделни закуски със Самад Икбал — всяка свободна минутка прекарваше с приятеля си в оная клоака. О'Конълс", отвратителна бърлога. Клара се опита да се държи благоразумно. Питаше го: "Защо все те няма у дома? Защо прекарваш толкова време с индиеца?". Но следваше потупване по гърба, целувка по бузата, той си грабваше връхната дреха, прекрачваше прага и винаги казваше: "Двамата със Сам ли? Отдавна се знаем ние". Нямаше какво да му отговори на това. Двамата със Сам се знаеха още отпреди раждането на Клара.
Никакъв рицар на бял кон не беше този Арчибалд Джоунс! Нямаше цели, надежди, амбиции. Най-голямото му удоволствие бяха английските закуски и домашния майстор. Скучен човек. Стар човек. И въпреки това… добър. Арчи беше добър човек. А добър може да не е кой знае колко, добър може да не озарява живота, но все пак е нещо. Клара го забеляза у него още тогава, на стълбите — направо, без превземки, както тя би посочила хубаво манго на сергия в Брикстън, без изобщо да пипне кората.
Такива мисли се въртяха в главата на Клара, докато се подпираше на градинската порта три месеца след сватбата и безмълвно наблюдаваше как челото на съпруга ѝ се набраздява и свива като акордеон, как коремът му прелива щедро над колана, докато гледаше бялата му кожа, сините му вени и двете вертикални жили отзад на врата — в Ямайка им казват "единайсетицата", — които показват, че дните на човека са преброени.
Клара се намръщи. На сватбата не беше забелязала тези му несъвършенства. Защо ли? Тогава Арчи беше усмихнат и носеше бяло поло, но не, не това бе причината — просто тогава Клара не търсеше несъвършенства, ето го обяснението. Прекара почти целия си сватбен ден забола поглед в краката си. Четиринайсети февруари бе топъл, необичайна жега, и се наложи да чакат, защото целият свят искаше да се венчае на тази дата в малката ритуална зала на Лъдгейт Хил. Клара си спомни как изу мъничките си кафяви обувки с висок ток и долепи босите си нозе о хладния под, като внимаваше да е стъпила здраво от двете страни на тъмната пукнатина в плочката — равновесна позиция, на която ѝ хрумна да повери бъдещото си щастие.