Междувременно Арчи подсуши влажната си горна устна и изруга упорития слънчев лъч, който изпращаше солена струйка пот по вътрешната страна на бедрото му. За втората си венчавка той бе избрал костюм от ангорска вълна и бяло поло, а сега и двете му създаваха проблем. Жегата отприщваше ручейчета пот по цялото му тяло, които се просмукваха през полото към вълнения плат на костюма и се изпаряваха в характерната миризма на мокро куче. Клара, разбира се, беше котката. С дълга кафява вълнена рокля "Джеф Банкс" и със съвършено изкуствено чене; роклята — с гол гръб, зъбите — бели; като цяло в Клара имаше нещо котешко; пантера с официална рокля; къде свършваше вълненият плат и къде започваше кожата на Клара невъоръжено око не можеше да прецени. Тя реагираше досущ като котка на прашния сноп слънчева светлина, който нахлуваше през високия прозорец и къпеше чакащите двойки. Приличаше си голия гръб на слънцето, сякаш ей сега ще се изтегне. Дори чиновникът, който ги беше виждал всякакви — кобилести жени, които се женят за мъже с вид на невестулка, мъже слонове, които се женят за жени сови, — повдигна вежда, когато тази тъй неестествена двойка пристъпи към масата. Котка и куче.
— Здравейте, отче — каза Арчи.
— Той е чиновник, Арчибалд, дърти непрокопсанико — коригира го приятелят му Самад Миа Икбал, който заедно с миниатюрната си женичка Алсана бе призован от заточението си в чакалнята към Обредния дом, за да стане свидетел на сключването на брака. — Не е католически свещеник.
— Да. Вярно. Извинете. Нервно ми е.
Чиновникът се докачи.
— Да караме нататък. Доста работа ни чака днес.
Церемонията се изчерпваше почти изцяло с това. На Арчи му бе подадена химикалка, с която да си напише името (Алфред Арчибалд Джоунс), националността (англичанин) и възрастта (47). За момент се позамисли над квадратчето "Професия", след което написа: "Реклама: печатни брошури", накрая се подписа собственоръчно. Клара си написа името (Клара Ифигения Боудън), националността (ямайка) и възрастта (19). Не откри квадратче, което да се интересува от професията ѝ и премина директно към финалиста пунктирана линия, плъзна химикалката над точките и когато се изправи, вече беше Джоунс. Джоунс като никоя друга преди нея.
После излязоха на стълбището, където вятърът подхвърли във въздуха конфети втора ръка и ги разпиля над младоженците, а Клара за пръв път срещна официално единствените гости на сватбата си: двама индийци, облечени в пурпурна коприна. Самад Икбал, висок, хубав мъж с несравнимо бели зъби и спаружена ръка, непрекъснато я потупваше по гърба със здравата си длан.
— Идеята е моя, значи — не се уморяваше да повтаря. — Моя е идеята за тая работа със сватбата. Познавам го старото момче от кога…?
— От 1945-а, Сам.
— Точно това се опитвам да кажа на прекрасната ти съпругаот 1945-а. Когато познаваш някого толкова дълго време и си воювал рамо до рамо с него, длъжен си да го направиш щастлив, ако не е. А той не беше! Точно обратното… докато не се появи ти! Беше затънал до гуша в помийната яма, прощавай за израза. За щастие онази вече е безвъзвратно минало. Мястото на откачалките е в лудницата — продължи Самад, но някъде насред изречението загуби хъс, тъй като Клара явно нямаше ни най-малка представа какви ги говори той. — Все едно, да не се разпростираме върху… Просто е моя идея, нали така, цялата работа.
До него стоеше жена му Алсана — миньонче с присвити устни и скрито неодобрение спрямо Клара (макар че беше една няколко години по-възрастна от нея); само повтаряше: "Да, госпожо Джоунс" или "О, не, госпожо Джоунс", при което на Клара ѝ ставаше толкова нервно, чувстваше се толкова глупаво, че накрая се принуди да си обуе обувките.
На Арчи му беше неудобно пред Клара, задето не организираха голямо тържество. Но нямаше кого другиго да поканят. Всички други роднини и приятели бяха отклонили поканата за сватбата; някои лаконично, други с ужас. Имаше и такива, които бяха решили, че мълчанието е най-добрият изход от ситуацията, поради което цяла седмица прескачаха купчината поща и не вдигаха телефона. Единственият, който изпрати поздравления, беше Ибелгауфтс, който нито беше поканен на сватбата, нито бе уведомен за събитието, но от когото — странно — пристигна писмо със сутрешната поща:
14 февруари 1975 г.
Скъпи Арчибалд,
Обикновено има нещо в сватбите, което изкарва на преден план мизантропа в мен, ала днес, докато се опитвах да спася сандъче петунии от гибел, изпитах съвсем не незабележима топлота при мисълта за единението на един мъж и една жена в дълготрайно съжителство. Забележително е как ние човеците сме готови да извършим толкова невъзможен подвиг, не мислиш ли? Но сериозно за момент: както знаеш, моето призвание е да изучавам Жената в дълбочина и като психиатър да установявам нейното ненакърнено здраве или напротив. И съм сигурен, приятелю (за да продължим с метафората), че вече си опознал бъдещата си съпруга в този аспект, както духовно, така и умствено, и не си установил някакви сериозни липси, така че какво друго бих могъл да ти предложа освен искрените поздравления на твоя ревностен съперник,