Хорст Ибелгауфтс
Какви други спомени за този ден го открояват и го карат да изпъква сред останалите 364 дни, от които е съставена 1975 година? Клара си спомняше как млад чернокож, който се беше покачил на щайга от ябълки и се потеше в черния си костюм, заговори пред братята и сестрите си; възрастна клошарка бръкна в кофата за боклук и извади карамфил, който си забучи в косата. Но всичко внезапно приключи: опакованите в стречфолио сандвичи, които Клара бе приготвила, бяха забравени и седяха унило на дъното на торбата, небето се бе заоблачило и когато се заизкачваха по склона към бар "Кинг Лъд" покрай подигравателно ухилените гамени на Флийт Стрийт, които си пиеха съботните бири, се установи, че Арчи е нарушил правилата за паркиране.
И така, Клара прекара първите три часа от семейния си живот в полицейския участък на Чийпсайд Стрийт, стиснала обувките си в ръка, наблюдавайки как спасителят ѝ спори разпалено с пътния полицай, който отказва да разбере изкусната интерпретация на закона за паркиране в неделя, приложена от Арчи.
— Клара, Клара, скъпа…
Беше Арчи, който се измъкваше покрай нея към частично препречената от масичка за кафе врата.
— Довечера семейство Икбол са ни на гости и искам да вкарам къщата в някакъв ред, така че не ми се пречкай.
— Да ти помогна? — търпеливо попита Клара, все още леко отнесена. — Мога да кача нещо, ако…
— Не, не, не — ще се справя.
Клара посегна да вдигне масата от едната страна.
— Дай да…
Арчи успя да се промуши през тясната пролука, като се опита да хване двата крака плюс огромния подвижен стъклен плот на масата.
— Това е мъжка работа, любима.
— Но… — Клара вдигна един гигантски фотьойл със завидна лекота и го пренесе до мястото, където Арчи се беше строполил задъхан на стълбите във фоайето. — Не е прроблем. Ако искаш помощ, прросто ме помоли — нежно прокара длан по челото му тя.
— Да, да — раздразнено я отблъсна той, сякаш удряше муха. — Мога и сам, знаеш…
— Знам, рразбира се.
— Мъжка работа е.
— Да, да, рразбрах, не исках…
— Слушай, Клара, любима, просто се дръпни и ме остави да си свърша работата, става ли?
Клара проследи с поглед как той решително запретва ръкави и пак се заема с масичката за кафе.
— Ако наистина искаш да ми помогнеш с нещо, любима, започни да си подреждаш дрехите. Един Господ знае колко много си надонесла — могат да потопят боен кораб, мамка му. Умът ми не го побира как ще ги сместим в тази теснотия.
— Казах ти вече — ще ги хвъррлим, ако речеш.
— Не съм аз този, дето ще го каже, нали така? Нали? Ами закачалката за палта?
Ето такъв си беше той: неспособен да вземе решение, неспособен да заяви позиция.
— Нали ти рекох: ако не ти харресва, врръщай я проклетията. Взех я, щото помислих, че ще я харресаш.
— Е, любима — внимателно подхвана Арчи, след като регистрира повишаването на тон от нейна страна, — все пак я купи с моите пари, би било любезно поне да ме попиташ за мнение.
— Боже мили! За една закачалка! Черрвена закачалка. Най-просто черрвено. Какво така изведнъж взе да ти пречи черрвеното?
— Просто се опитвам — продължи Арчи, като снижи глас до дрезгав, напрегнат шепот (любимо гласово оръжие в семейния арсенал: ще чуят съседите/децата) — да направя къщата една идея по-светла. Кварталът е приятен, нов живот, нали се сещаш. Слушай, нека не се караме. Да хвърляме ези-тура: ези — остава, тура…
Истински влюбените се карат, но в следващата секунда се хвърлят в обятията си; двойките с по-дълъг стаж се пръсват в отделни стаи или единият от двамата се качва на горния етаж, но не след дълго се разкайва и се връща. При връзка на ръба на разпада единият партньор ще се озове на две преки по-надолу или през две държави на изток, преди нещо да го дръпне — било то отговорност или спомен, детска ръчичка или струна в сърцето — и да го тласне от дългото пътуване обратно към другия. Значипо тази Рихтерова скала Клара предизвикваше само незначително полюшване. Обърна се към входа, слезе две стъпала и се спря.