— Ези! — обяви Арчи, като по нищо не личеше да е засегнат. — Остава. Видя ли? Не беше толкова трудно.
— Не ща да спорим. — Тя се завъртя да го погледне, като наум си припомни, че е длъжница на този човек. — Спомена, че семейство Икбал идват за вечеря. Просто си мислех… ако ще им готвя кърри… тъй де, не че не мога, обаче е дрруг вид, както го готвим ние.
— За бога, те не са от онези индийци — подразни се Арчи, обиден от предположението ѝ. — Сам ще хапне свинско както всеки нормален човек. Той по цял ден сервира индийска храна, едва ли държи и да яде само нея.
Просто се чудех…
Недей, Клара. Моля те.
Той я целуна топло по челото, за което се наложи тя да поприклекне.
— Познавам Сам от години и жена му ми се вижда кротичка. Не са кралското семейство, нали. Не са от онези индийци — повтори Арчи и поклати глава, притеснен от нещо си, от някакво емоционално възелче, което не можеше да разплете съвсем.
Самад и Алсана Икбал, които не бяха от онези индийци (както — в представите на Арчи — Клара не беше от онези чернокожи), всъщност не бяха индийци, ами бангладешци — живееха през четири пресечки от лошата страна на Уилсдън Хай Роуд. Бе им отнело година да се доберат дотам — година на жестоки усилия, за да извършат паметното преместване от лошата страна на Уайтчапъл до лошата страна на Уилсдън. Година, през която Алсана седеше приведена над старата шевна машина "Сингер", на която съшиваше парчета черна изкуствена материя за магазин на име "Доминейшън" в Сохо (не веднъж и дваж нощем Алсана вдигаше току-що ушитата дреха точно по зададената кройка и се питаше какво, за бога, е това). Година, през която Самад с молива в лявата ръка килваше глава под уместния уважителен ъгъл и се вслушваше в ужасното произношение на британци, испанци, американци, австралийци:
Пападък и ало джира, моля.
Пиле патури с басма ориз, благодаря.
От шест вечерта до три сутринта; а дните прекарваше и сън, така че в един момент дневната светлина взе да му се струва рядкост като приличния бакшиш. Защото какъв е смисълът, разсъждаваше Самад, да избуташ двете ментови бонбончета и касовата бележка и да намериш петнайсет пенса; какъв е смисълът да даваш за бакшиш толкова, колкото би хвърлил във фонтан за здраве. Но преди еретичната мисъл да задържи тайничко петнайсетте пенса в салфетката да се е оформила в главата му, Мукул — Ардашир Мукул, собственикът на "Двореца", чиято жилава фигура трамбоваше ресторанта, обхождаше с благосклонен поглед клиентите и държеше строго под око персонала — вече стоеше до него.
— Самааааад. — Той говореше сладникаво, мазно. — Целуна ли подходящата задна част тази вечер, братовчеде?
Самад и Ардашир бяха далечни братовчеди, Самад бе с шест години по-възрастен. С каква радост само (с чиста наслада!) Ардашир отвори онова писмо предния януари, за да установи, че по-възрастният му, по-умен и по-хубав братовчед има затруднения с намирането на работа в Англия и дали не би било възможно…
— Петнайсет пенса, братовчеде — вдигна длан Самад.
— Е, капка по капка… — усмихна се Ардашир и тъничките му като на умряла риба устни се разляха в жилеста усмивка. — Пусни ги в Гърнето.
"Гърнето" представляваше дълбок тиган за балти къри, сложен върху постамент пред тоалетната за персонала; там се пускаха всички бакшиши, след което, в края на вечерта, се разпределяха. За по-младите, нафукани, симпатични сервитьори като Шива това бе огромна несправедливост. Шива беше единственият служител хиндуист от персонала — това беше признание за качествата му на келнер, надхвърлящи всякакви религиозни различия. Шива можеше да изкара четири лири бакшиш за една вечер, ако пълната разведена бяла дама в ъгъла е достатъчно самотна, а той ефектно примигва насреща ѝ с дългите си мигли. Умееше да печели и от режисъорите и продуцентите с поло блузи (,Дворецът" се намираше в сърцето на лондонския театрален район, а времената на Кралската опера, красивите момчета и битовата драма все още не бяха приключили), които ласкаеха момчето, следяха с поглед как дупето му шава предизвикателно към бара и обратно и се кълняха, че ако някой реши да адаптира за сцена "На гости в Индия" на Форстър, Шива ще получи роля по свой избор. В този смисъл за Шива системата с Гърнето си беше пладнешки обир и обида спрямо безспорните му професионални качества. Но келнерите като Самад, който преваляше четирийсетте, и още по-възрастния беловлас Мухаммад (вуйчо на майката на Ардашир), който беше най-малко на осемдесет и по чието лице сега имаше дълбоки бразди там, където им младини кожата му се бе вгъвала в усмивка — виж, те не се оплакваха от системата с Гърнето. За тях беше по-разумно да участваш в общото, вместо да прибереш петнайсет пенса и да рискуваш да те хванат (и да бъдеш глобен с размера на седмичния бакшиш).