Ардашир стигна до финала на съвършено структурираната си — според самия него — реч, отпусна се назад доволен и постави оформеното като М за Мукул кламерче до А-то от Ардашир, което вече се мъдреше в скута му.
— Благодаря ви, сър — рече Самад. — Много ви благодаря.
Същата вечер се развихри ужасен скандал. Алсана тръсна на земята шевната машина заедно с черните къси панталонки с капси, върху които работеше.
— Безполезно е! Кажи ми, Самад Миа, какъв е смисълът да се местим тук — къщата си я бива, да, много е хубава… но без храна?
— Кварталът е добър, имаме приятели тук.
— Кои са те? — Тя стовари юмручето си върху кухненската маса, при което солта и пиперът изхвърчаха нагоре и се сблъскаха знаменателно във въздуха. — Аз не ги познавам. Някога, в една забравена война, си се бил на фронта с някакъв англичанин… женен за чернокожа! Чии приятели са те? Това ли са хората, около които ще израсне детето ни? С техните деца мелези? Кажи ми едно — извиси глас тя, като премина на любимата си тема: — къде е храната? — Театрално отвори един по един всички кухненски шкафове. — Къде е? Порцелан ли ще ядем? — Две чинии се разбиха в пода. Тя потупа стомаха си, за да покаже нероденото им бебе, после посочи парчетата. — Гладен ли си?
Самад, който също си беше мелодраматичен по характер, особено когато го предизвикат, отвори хладилника с категоричен жест и извади цяла камара месо, после го стовари насред стаята. Майка му готвела нощем, за да има ядене за цялото семейство, каза. Майка му не прахосвала семейния бюджет за полуфабрикати, млека и спагети в консерва.
Алсана го фрасна здраво в корема.
— Самад Икбал традиционалистът! Защо просто да не клекна на улицата с една кофа и да започна да пера чуждо пране? А? Ами моите дрехи? Те ядат ли се?
Докато Самад притискаше удареното място, тя започна да раздира дрехите, с които беше облечена, и да ги хвърля върху купчината замразено агнешко, донесено от ресторанта. Постоя гола пред него известно време, разкрила едва видимия овал на бременността си, после облече дълго кафяво палто и излезе от къщата.
Но като цяло, мислеше си тя, докато тряскаше вратата, е вярно: кварталът е добър; не можеше да го отрече, докато вървеше сърдита към Хай Роуд и избягваше дърветата, както в Уайтчапъл бе избягвала проснатите дюшеци на бездомниците. Щеше да е добре за детето, не може да се отрече. Алсана твърдо вярваше, че живеенето край зелени площи с полезно за младите от нравствена гледна точка, и ето, от дясната ѝ страна се бе ширнал Гладстон Парк — зелен безкрай, кръстен на либералния министър-председател (Алсана произхождаше от уважаван древен бенгалски род и познаваше английската история; но вижте я сега; само да знаеха колко дълбоко…!); и в духа на либералната традиция не беше ограден за разлика от по-пищния Куинс Парк (кръстен на Виктория) с неговата ограда със заострени метални пръти. Уилсдън не можеше да се мери по красота с Куинс Парк, но районът беше добър. Няма спор. За разлика от Уайтчапъл, където онзи откачен И-нок Еди-кой си произнесе речта, която ги подгони да се скрият в мазето, докато хлапетата чупеха прозорци с железните носове на ботите си. Реки от кръв и какви ли не щуротии[8]. Сега, когато беше бременна, Алсана се нуждаеше от малко спокойствие и тишина. Макар че и тук беше горе-долу същото: всички я гледаха особено, тази дребничка индийка, която крачи по главната улица, облечена с шлифер и с разчорлена буйна грива. "Кебап Мали", "Мистър Чюнгс", "Пекарна Радж Малкович" — зачете тя непознатите табели, покрай които минаваше. Беше умна жена. Разбираше какво означава това. "Либерали? Врели-некипели!" Така или иначе, никой не е по-либерален от който и да е друг където и да било. Само че тук, в Уилсдън, нямаше достатъчно от каквото и да било, че то да се съюзи срещу друго и да го погне към избите, докато се трошат прозорци.
— Всичко е въпрос на оцеляване! — заключи на глас тя (говореше на бебето си; опитваше се да му казва по една умна мисъл всеки ден) и отвори вратата на "Крейзи Шус", при което камбанката звънна. Племенницата ѝ Нина работеше там. Мястото беше от едновремешните обущарници. Нина оправяше счупени токчета.
— Алсана, приличаш на кучи гъз — подвикна Нина на бенгалски. — Какво е това ужасно палто?
— Не е твоя работа какво е — отвърна Алсана на английски. — Дойдох да взема обувките на мъжа ми, а не да си бъбря с позорната си племенница.
Нина беше свикнала с това, а сега, когато Алсана се премести в Уилсдън, щеше да става още по-зле. Преди поне използваше по-дълги изречения, например: "Ти носиш само срам и нищо друго…" или: "Племенницата ми за срам и позор…". Но сега, понеже Алсана вече нямаше нито време, нито енергия всеки път да възпроизвежда съответния потрес, нещата се сведоха до позорната племенница — нарицателно, което обобщаваше принципното ѝ отношение.