— Виждаш ли ги тези подметки? — показа Нина, като отметна изрусения си бретон от окото и взе обувките на Самад от една лавица, след което подаде на Алсана синя квитанция. — Бяха страшно износени, лельо Алси, наложи се да ги възстановявам от самата основа! Какво е това нещо? Да не бяга на маратони с тях?
— Работи — тросна се Алсана. — И се молѝ — додаде, защото обичаше да показва на хората своята порядъчност, а и наистина почиташе традицията, беше дълбоко религиозна, не ѝ липсваше нищо, освен вяра. — И не ми викай "лельо". По-голяма съм от тебе само с две години.
Алсана пъхна обувките в найлоново пликче и се обърна да си ходи.
— Мислех, че хората се молят на колене — подсмихна се Нина.
— И двете, и двете, и докато спиш, и докато си буден, и докато ходиш — сопна се Алсана и още веднъж мина през дрънчащото звънче. — Никога не излизаш от полезрението на Създателя.
— Е, как е новата къща? — подвикна след нея Нина.
Ала Алсана вече беше излязла. Нина поклати глава и въздъхна, докато проследяваше с поглед как младата ѝ леля отхвърча по улицата като мъничък кафяв куршум. Алсана. Млада и стара едновременно, мислеше си Нина. Тя се правеше на толкова разумна, изглеждаше толкова праволинейна с дългото си благоприлично палто, но създаваше усещането, че…
— Ой, госпожице! Трябва да видите едни обувки — долетя глас откъм склада.
— Споко — отвърна Нина.
При пощата Алсана свърна зад ъгъла и замени неудобните сандали, които я стискаха, с обувките на Самад. (Това ѝ беше особеното на Алсана. Беше дребна, но с огромни ходила. Като я погледнеше човек, някак усещаше, че не е достигнала окончателния си ръст.) За секунди прибра косата си на стегнат кок и се загърна по-плътно в палтото срещу вятъра.
Продължи покрай библиотеката и нагоре по потъналата в зеленина улица, където никога преди не се бе озовавала.
— Оцеляването е всичко, малки Икбал — обърна се пак към издутината в корема си. — Оцеляването.
Някъде по средата на улицата пресече, като възнамеряваше да завие наляво и да се върне обратно през Главната. Но после, като стигна до голям бял микробус с отворена задна врата и надникна със завист към натоварената камара мебели вътре, разпозна чернокожата жена, надвесена над градинска ограда и загледана с отнесено изражение към библиотеката (Полугола! Крещящо виолетово потниче, направо долно бельо!), сякаш бъдещето ѝ бе някъде там. Преди да успее да пресече обратно, за да избегне срещата, Алсана бе забелязана.
— Госпожо Икбал! — помаха ѝ Клара.
— Госпожо Джоунс.
В първия миг всяка от двете жени се сепна от дрехите на другата, но като се огледаха взаимно, понабраха смелост.
— Е, Арчи, не е ли странно? — попита Клара, като грижливо произнасяше всяка съгласна. Вече бе преодоляла донякъде акцента си и не пропускаше възможност да продължи да работи в тази посока.
— Какво? Какво? — извика Арчи откъм коридора, където отчаяно се мъчеше да се справи с една библиотека.
— Тъкмо за вас си говорехме — нали ще дойдете на вечеря?
Чернокожите по принцип са доста дружелюбни, помисли си Алсана и се усмихна на Клара, като наум си прибави това качество в графата "за" от списъка "за и против", който си водеше за чернокожото момиче. От всички малцинства, които недолюбваше, Алсана обичаше да отсява екземпляри за духовно опрощение. Имаше цял набор от такива екземпляри от Уайтчапъл. Господин Ван, китайският антрополог; господин Сигъл, евреин дърводелец; Роузи, доминиканка, която се навърташе наоколо и не се отказваше от опитите си — за мъка и радост на Алсана — да я спечели за църквата на адвентистите от седмия ден. Всичките тези късметлии бяха удостоени с безценна отмяна на присъдата от страна на Алсана и чудодейно изтръгнати от кожите си като пекински тигри.
— Да, Самад спомена нещо такова — кимна Алсана, макар да не беше вярно.
Клара грейна.
— Добре… чудесно!
Настъпи мълчание. И двете не можеха да се сетят какво да кажат. Забиха поглед в земята.
— Тези обувки изглеждат доста удобни — отбеляза Клара.
— Да. Да. Аз ходя много, да ви кажа. Особено сега… — попа се по корема.
— Брременна ли сте? — изненада се Клара. — Въй, въй, тъй сте дрребна, че хич даже и не ви личи.
Още щом изстреля изречението, Клара пламна; в мига на превъзбуда или радост винаги минаваше на диалект. Алсана само се усмихна мило, без да знае какво да отговори.