Морийн се засмя продължително — този неин емблематичен смях в "МорганХироу": пронизителен и висок, но през едва открехнати устни, понеже Морийн изпитваше панически страх от бръчки около устата.
Подбутна парче сладкиш със скептичен, кървавочервен нокът.
— Индийски, а?
— Да, Морийн — кимна Арчи с момчешка усмивка. — Пикантни и в същото време сладки. Малко като тебе.
— О, Арчи, много си забавен — тъжно каза тя, тъй като винаги си бе падала малко по Арчи, но само малко, защото си беше особняк, вечно си говореше с пакистанци и ямайци, все едно даже не забелязва някаква разлика, и дори се ожени за такава жена, че даже не сметна за нужно да спомене цвета на кожата ѝ, докато въпросната съпруга не се яви на една служебна вечеря, черна като абанос, и Морийн за малко да се задави с коктейла си от скариди.
Морийн се протегна над бюрото си, за да вдигне звънящия телефон.
— Ще ти откажа, Арчи, скъпи.
— Както искаш. Обаче не знаеш какво изпускаш.
Морийн се усмихна вяло и вдигна слушалката.
— Да, господин Хироу, тъкмо е тук при мен, току-що е разбрал, че ще става татко… да, явно ще има сини очи… да, да, той така каза, спомена нещо за гени, струва ми се… а, да, разбира се… ще му кажа, ще го пратя… О, благодаря ви, господин Хироу, много мило от ваша страна. — Морийн покри слушалката с дългите си нокти и прошепна на Арчи като суфльор: — Арчибалд, скъпи, господин Хироу иска да те види. Каза, че било спешно. Някой май е бил палав!
— Ти да видиш! — кимна Арчи и се запъти към асансьора.
На вратата пишеше:
Келвин Хироу
Директор
МорганХироу
Специалисти по реклама
Надписът беше замислен да стряска и Арчи отвърна подобаващо, като почука отначало тихичко, после твърде силни, а накрая — когато облеченият в молескин Келвин Хироу завъртя дръжката и му отвори — влетя устремно в стаята.
— Арчи — посрещна го Келвин Хироу и разкри две редици перленобели зъби, които се дължаха повече на скъпите зъболекарски услуги, отколкото на редовното миене. — Арчи, Арчи, Арчи, Арчи.
— Господин Хироу — каза Арчи.
— Озадачаваш ме, Арчи.
— Господин Хироу…
— Седни ей там, Арчи.
— Добре, господин Хироу.
Келвин избърса малко кирлива пот от тила си, превъртя сребърната си писалка "Паркър" няколко пъти в дланта си и въздъхна дълбоко.
— Така, въпросът е доста деликатен… И никога не съм се имал за расист, Арчи…
— Господин Хироу?
Да му се не видят и пропорциите на лицето. Когато трябва да подхванеш щекотлива тема, не щеш насреща си такова лице, като нарисувано. Големи очи, като на дете или на тюленче; въплъщението на невинността — да гледаш Арчи Джоунс бе като да гледаш нещо, което очаква всеки момент да бъде пронизано в главата.
Келвин се опита да смекчи тона.
— Да го кажем така. Когато съм изправен пред подобна деликатна ситуация, аз бих — както ти е известно — я обсъдил с теб. Защото винаги съм имал много време за теб, Арч. Аз те уважавам. Ти не си нафукан, Арчи, никога не си бил нафукан, обаче си…
— Вироглав — предложи Арчи, понеже му знаеше словото.
Келвин се усмихна: голяма цепнатина през лицето му, която се появяваше и изчезваше с внезапния порив на дебелак, който минава през летяща врата.
— Да, точно така, вироглав. Хората ти вярват, Арчи. Съзнавам, че годинките се трупат и старата школа си казва своето — само че когато този бизнес си смени собственика, аз те оставих на работа, Арч, защото видях веднага: хората ти вярват. Точно затова си останал толкова години в рекламния бизнес. И аз самият ти вярвам, Арч, вярвам, че ще ме разбереш правилно.
— Господин Хироу?
Келвин сви рамене.
— Можех да те излъжа, Арчи, бих могъл да ти кажа, че е станала грешка с резервациите и за теб просто няма стая; бих могъл да се поразровя в торбата с лъжите и да извадя някоя големичка — само че ти си голямо момче, Арчи. Ще звъннеш в ресторанта, все пак не си маймуна, Арчи, имаш сиво вещество в главата, можеш да събереш две и две…
— И да получа четири.
— И да получиш четири, именно, Арчи. И вече си получил четири. Разбираш ли накъде бия, Арчи?
— Не, господин Хироу — отвърна Арчи.
Келвин се подготви да премине на въпроса.
— Онази фирмена вечеря миналия месец — беше неловко, Арчи, неприятно беше. А сега ни предстои годишната среща с клона ни от Съндърланд, трийсетина души, нищо кой знае какво, нали — къри, биричка, танциманци… както ти казах, Арчи, не съм расист…