— Расист…
— Бих го заплюл Инок Пауъл… но пък като се замисли човек, има някаква логика в думите му, май? Има един момент, един момент на насищане, и хората започват да се чувстват някак неудобно…Нали разбираш, той просто казва…
— Кой?
— Пауъл, Арчи, Пауъл… Не ме слушаш, съсредоточи се.
На Юстън Роуд в понеделник сутрин вече е станало като в Делхи. И според някои хора, Арчи — не слагам себе си в това число, — поведението ти е леко странно.
— Странно ли?
— Виж, на съпругите не им харесва, защото — да си го кажем — тя е самородна красавица: невероятен крак, Арчи, направо ми иде да те поздравя за този крак; мъжете пък, хм, те пък са недоволни, защото им се ще да опитат от другото, а седят на фирмена вечеря до собствените си съпруги, особено при положение че тя е… нали ме разбираш… не знаят как да се справят с всичко това.
— Кой?
— Какво?
— За кого говорим, господин Хироу?
— Виж, Арчи — каза Келвин, а потта вече се лееше обилно, отблъскващо за мъж с гъсто окосмяване по гърдите като неговото. — Заповядай, вземи. — Келвин подбутна през масата дебело тесте ваучери за обяд. — Останаха от онази благотворителна акция… нали си спомняш, дето събираше средства за Биафра.
— О, не, вече спечелих ръкохватки за готвене от тази томбола, няма нужда, господин Хироу.
— Вземи ги, Арчи. Тук има ваучери за петдесетина паунда, които могат да се ползват в над пет хиляди магазина в цялата страна. Вземи ги. Почерпи се от мое име.
Арчи прелисти ваучерите, все едно бяха пачка банкноти от по петдесет паунда. За миг на Келвин му се стори, че съзира щастие в очите му.
— Хм, не знам какво да кажа. Има едно заведение, където ходя редовно. Ако важат за там, съм уреден до живот. Много благодаря.
Келвин попи потта от челото си с кърпичка.
— Дреболия, Арчи. Моля те.
— Господин Хироу, може ли… — Арчи посочи към вратата. — Иска ми се да звънна на тозионзи, да се похваля за бебето… ако сме приключили тук.
Келвин кимна с облекчение. Арчи се надигна от мястото си. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато Келвин пак грабна писалката си "Паркър" и се обади:
— О, Арчи, и още нещо… онази вечеря с колегите от Съндърланд… говорихме си с Морийн и мисля, че се налага да съкратя бройката… сложихме имената в шапка и беше изтеглено твоето. Така или иначе, не мисля, че ще изпуснеш кой знае какво. Тези сбирки са голяма досада.
— Прав сте, господин Хироу — кимна Арчи, който вече си мислеше за други неща; молеше се на бога. О'Конълс" да е в списъка; усмихваше си се вътрешно, като си представяше физиономията на Самад, щом му тръсне пред очите пачка ваучери за петдесет паунда.
Двете жени започват да се виждат по-често, донякъде защото госпожа Джоунс забременява съвсем скоро след госпожа Икбал, донякъде поради живеенето в съседство (по онова време Клара работи почасово като възпитател на група младежи от Килбърн, които приличат на ска и рут реге банда — петнайсетсантиметрови афроплитки, анцузи "Адидас", кафяви вратовръзки, велкро, тъмни очила; а Алсана посещава азиатски курсове за бъдещи майки на Главната улица в Килбърн, една пряка по-нататък). Отначало са колебливи — сегиз-тогиз среща за обяд, някое и друго кафе, — но постепенно дружбата им прераства в общ фронт срещу двамата им съпрузи. Двете се примиряват с взаимното обожание между мъжете си и часовете, които им се освобождават, се оказват далеч не неприятни; има време за пикници и разходки, за обсъждания и изучаване на личността; за стари френски филми, на които Алсана пищи и си покрива очите при най-малкия намек за голота ("Спри го! Няма да им гледаме срамотиите!"), а Клара надзърта в живота на другата половина: онази половина, която живее с любов, страст и joie de vivre. Половината, която прави секс. Живот, какъвто можеше да живее и тя, ако един хубав ден не се бе озовала на горната площадка на стълбите, в чиято основа стоеше Арчибалд Джоунс.
После, когато тумбаците на двете наедряват твърде и седалките в киното вече не ги побират, жените започват да се срещат за обяд в Килбърн Парк, често заедно с Позорната племенница, тричките сместени на доста широка пейка, Алсана тика в ръката на Клара термос с английски чай "Пи Джи Типс" без мляко, с лимон. Разопакова увити в няколко пласта прозрачно фолио храни, за да разкрие специалитета на деня: пикантни топчета от тесто, ронливи индийски сладки, шприцовани с цветовете на дъгата, тънки кори с плънка от ароматно телешко, салата с лук; нарежда на Клара: "Яж! Трябва да си сита, не разбираш ли! Човечето вътре си чака дажбата. Не го мъчи, жено! Искаш да го умориш от глад ли?". Защото може на пръв поглед да не личи, но на пейката всъщност са шестима (трима явни, трима на път); едно момиче за Клара, две момчета за Алсана.